Джаклин Брискин
Хроника на страстта (186)

3

През отворения прозорец на всекидневната Амели чу остър звук като от счупено стъкло. Погледна в градината. Кингдън бе сврял лице в рамото на Теса. Амели вдигна бързо поглед към облачното небе. Държеше книга в скута си и се опитваше да чете. Продължи да гледа към мрачното небе.

— Пие — произнесе шепнешком. — Винаги ще пие. — Някои нощи виждаше Кингдън с чашата във вътрешния двор, а в по-късните часове чуваше Теса да го подкрепя нагоре по стълбите. — Аз съм виновна — пошепна Амели.

Веднага след като махнаха кислородната маска на Бъд чувството й за гордост я накара да разговаря със зет си и Теса. Теса отново потвърди своята убеденост, че Бъд е нейният баща. Докато разговаряше с Кингдън, чертите на мургавия Гарсия цинично изпъкнаха и може би затова Амели двойно повече се притесни, когато той започна да ридае. „Мъжете не плачат“ — безпомощно си мислеше тя, спомняйки си как го бе държала в ръцете си като бебе. Сега отново го обгърна с ръце. След Бъд нежната фигура на Кингдън изглеждаше невероятно беззащитна. Сви рамене и се отдръпна.

— Харесвам те, лельо Амели, запомни това — каза той. — И обичам дъщеря ти. Ние не можем да се разделим и сме неделими, и тя също ме уверява, че нашият съюз е свещен. Нека оставим нещата така. — Сарказмът, сълзите му така подействаха на Амели, че тя не можа повече да му възрази.

Една от стаите за гости беше преустроена на офис за Бъд и оттам се носеха мъжки гласове. Амели се чувстваше страшно самотна, така злочеста и нещастна, както през онова горещо лято, предхождащо самоубийството на баща й. Тогава беше дете, обречено да наблюдава разпадането на един човек, неспособна да помогне. Погледна към градината. Кингдън и Теса, хванати за ръце, отиваха към басейна. Нямаше нищо обезпокоително около тях в момента и все пак нещо тегнеше и измъчваше Амели. „Трябва да направя нещо — помисли си тя. — Но какво?“

Все още бе отнесена в мислите си, когато стъпките на Теса отекнаха по стълбите. Амели отвори вратата.

— Теса, скъпа. Може ли за момент?

Дъщеря й влезе в стаята. Очите й бяха изпълнени със светлина и блян. Амели не знаеше как да започне.

— Смяташ ли, че ще вали? — попита накрая тя.

— Притъмняло е — отговори Теса.

— Нямам усещането, че познавам Кингдън много добре — поде Амели. — Много галантен е. И много труден. Теса, винаги ли пие толкова много?

Щастието помръкна в очите на Теса.

— Когато го срещнах за първи път, струва ми се, че изобщо не пиеше. Но след като се хвана с филмите, господин Римини каза, че имал проблем. Но когато е с мен, той никога не пие повече от един коктейл. Или малко вино.

— В такъв случай това не е обичайно за него.

— Толкова много се безпокоя, мамо. — Нежният й глас бе изпълнен с мъка. — Не знам как да се справя с това. Да се натяква, е така погрешно, както и да се заключва алкохолът. Това няма да помогне. Надявам се да го превъзмогне.

— Да го превъзмогне ли? Надяваш ли се? Теса, ти, разбира се, знаеш защо той пие.

— Когато го раниха, искаше да лети, но не можеше да пристъпи до самолета. Успя да го преодолее, да победи.

— Не е същото.

— Почувства се хванат в капан тук, на земята.

— Теса, толкова много други обстоятелства се преплитат в този случай. Той е израснал като католик…

— Мамо, недей — прекъсна я Теса. — Моля те, няма смисъл. Не си губи времето да се опитваш ме убедиш. Кингдън и аз обсъдихме всичко. Невъзможно е да се разделим. — Бе силно пребледняла.

— Притеснявам ли те, скъпа? Не искам. Не знам защо греховете на родителите трябва да се изкупват от децата им. Но когато се случи, родителите реагират по най-лошия начин.

— Той наистина иска да приеме църквата. Да получи опрощение означава много за него.

— Къде е сега? — попита Амели и погледна към градината.

— В гаража, приготвя колата. Ще отиде до летището Зефир.

— Няма да лети в това време, нали? — промълви уплашена Амели.

— Не. Просто ще се види с Текс. Не иска да е вкъщи, когато чичо идва на посещение тук. Чичо няма вина за това и Кингдън го знае.

— За един негодник би било по-лесно — съгласи се Амели. — Слава Богу, няма такива около нас.

— Мамо, за мен не е от значение, но за Кингдън е различно. Чула ли си за някакъв начин да се доказва бащинство?

— Не — отсече Амели с разтреперан глас, — може би е по-добре без това. Доказателството може да се окаже далеч по-тежко.

— Как си могла да повярваш? — прошепна Теса. — Защо този един път е от такова значение за всички?

— Защото е — отвърна Амели. Обзе я страх. Обичаше дъщеря си така силно, че почти изглеждаше непосилно за нежното й аристократично тяло. Преди да се роди Теса, бе готова на всякаква саможертва за нея. И сега беше готова. Но не се изискваше никаква саможертва. Можеше само да се взира в тъжните сини очи на дъщеря си — тъмносините очите на Бъд — и да чувства безпомощна паника.

Теса протегна ръце и я прегърна.

След като излезе, Амели се опита да успокои страховете си с книгата. Може би щеше да е най-добре, ако можеше по някакъв начин да се докаже…