Джаклин Брискин
Хроника на страстта (170)

3

За състава на Голямото жури всеки местен съдия предлагаше по едно име. От тези предложения се избираха заседателите. Бе чест да си един от двадесетте подбрани мъже в съда. Ето защо нямаше нищо чудно, че Бъд ван Влайът имаше много приятели всред избраните. Тази година неговият най-дългогодишен и най-добър приятел Чо ди Франко беше от заседателите.

Голямото жури щеше да заседава, за да изслуша свидетелите във връзка с изстреляните два куршума калибър 38 в гърдите на Дейвид Фултън. Съгласно закона всеки свидетел даваше показания сам, без своя адвокат.

— Сама ли ще вляза вътре? — запита Лайа. — Твърде притеснена ще съм, за да си отворя устата.

— Какво? След школата на Падрик Хорти? — учуди се Кингдън. — Хайде, Лайа, ти можеш да се справиш.

— Няма да мога — отвърна тя, треперейки.

Бяха с белия ролс-ройс на път към Съдебната палата на Лос Анджелис. Яростта на Кингдън отпреди три нощи вече се беше стопила. Как можеше да се сърди на една толкова беззащитна, трепереща жена?

Краят на широкополата й шапка стигаше до изрисуваните й с молив вежди, високата яка на сакото й — до брадичката. Строгият костюм подчертаваше притесненото й бледо лице.

— Аз също ще свидетелствам — продължи Кингдън. — Какво толкова? Ще отговорим на няколко въпроса, на които вече хиляди пъти сме отговаряли, а и без светкавици и репортери. Това не е съдебно заседание. Това са група хора, които отсяват фактите. Това е Голямото жури.

— Не разбираш — хленчеше тя. — Всички в него са мои врагове. Ще бъда сама с тях.

— Приятелите ти ще чакат в коридора. Аз. Джулиъс Редпат. Римини. Еди Стоун и момчетата му. Чичо ми ще е там.

— Не мога!

— Представи си, че това е големият ти шанс. Ролята на Южната красавица в отчаяние. Оправи си грима.

— Но те са двадесет души!

— Повярвай ми, че след като видиш тълпата отвън, тази малка групичка ще ти се стори просто смешна.

Като се усмихваше на изпълнените с ужас очи, той потискаше собствената си тревога. Кингдън също се ужасяваше от разпита, защото отправяните въпроси бяха инсинуации, намеци, които накърняваха раната му, мъжествеността му, стойността му като мъж.

— Не може ли да дойдеш с мен?

— Знаеш, че не може. — Замълча. — Лайа, това е лично като изповедта.

Бяха сигнали до булевард Уилшир. Когато завиха на изток, лимузината поднесе по разкаляната улица. Лайа изпищя. Пресегна се и я хвана за ръка, а тя се вкопчи в пръстите му така силно, че го заболя.

Ужасът на Лайа му действаше. Откакто не я изпускаха от поглед, беше станала зависима и непрекъснато бърбореше. И въпреки това след онази сутрин в дома на Теса не беше губила контрол над себе си. Понякога, изглежда, влечението й към филмовата игра я водеше и в истинския й живот. Направи грандиозни изпълнения пред полицията и пресата.

— Ще бъдеш ли до мен?

— За Бога, Лайа, не се ли появявам навсякъде до тебе, верен и усмихнат? Така че помогни ми и ти. Бих влязъл и вътре. Но… те… няма… да ми… позволят. Това… е… противозаконно. — Разчлени думите той. — Добре. Ти спа с Фултън и води дневник. Е, и? И други жени са били недискретни като тебе. Те също имат основание да мразят това нещастно копеле. Няма смисъл, повтарям, няма основание Голямото жури да те подвежда под отговорност за убийството.

Само като спомена думата убийство, Лайа хвърли поглед към плъзгащия прозорец, който ги разделяше от шофьора. Калвин, така ли се казваше? Калвин, или който и да е, беше техен шофьор от три дни. Всеизвестно е, че прислужниците продаваха домашните истории. „Мога да си представя — мислеше си Кингдън. — Човекът, който ходеше навсякъде с Лайа Бел.“

Лайа дишаше задъхано и на пресекулки.

— Аз го направих — заяви тя.

Кингдън я погледна втренчено. Начервените устни странно се изкривиха.

— Какво си направила?

Тя не отговори. От нея лъхаше студенина.

— Правилно ли те разбрах? — попита той. — Току-що казах, че Голямото жури няма основание да те подведе под отговорност за убийство. А ти каза: аз го направих — така ли?

Отново не отговори.

Кингдън усети, че го побиват студени тръпки. Нито веднъж досега не си бе помислял, че Лайа може да е убила Фултън. Но защо? Тя не притежаваше способността да мрази или да обича друго човешко същество, но какво доказваше това? Човешката обич и омраза не са единственият барометър. „Тя се врътка пред филмовата камера — разсъждаваше той. — Страстта напира от финото й тяло. Ако беше мъж, бих решил веднага, че го е извършила. Мъжете убиват от амбиция. Цезар е бил амбициозен — и Лайа Бел е такава. Какъв глупак съм само. Глупак ли? Господи, та аз съм най-големият наивник на света.“

— Ти ли уби това перверзно копеле — попита студено той — и после ме прати в къщата му да прибера парцалите и лъжите ти?

С нищо не показа, че го е чула. Туптенето продължи. Веднъж по време на войната един самолет се плъзна на пистата близо до мястото, където се беше разположил той. „Спадът“, лесно управляем самолет, можеше да се приземи и от ранен пилот. Така че, когато никой не излезе от кабината, той изтича до самолета. Двамата летци бяха мъртви. Верният „Спад“ се беше върнал на земята без човешка намеса.

Като се взираше в Лайа, Кингдън настръхна по същия начин, както когато видя умрелите мъже, притегнати с колани в пилотната кабина. „Мъртва е — помисли той, — само механичните функции продължават.“

Яростта му поутихна.

— Как? — попита.

— Знаеш, че беше застрелян — отговори безизразно тя.

— Никога не си хващала пистолет. Не притежаваш такова оръжие.

— С господин Хорти сме работили и сцени с убийства. Дейвид имаше револвер с инкрустиран седеф на дръжката и го държеше в стаята си. — Гласът й беше монотонен, без следа от южняшкия акцент.

— Но той бе голямата ти надежда.

— Когато отидох при него онази сутрин, ми каза, че секретарят си бил променил намерението. Нямало да вдига скандал. Дейвид заяви, че не съм необходима. Попитах за филма за Павлова и той се изсмя. Дейвид се смееше. Каза, че не съм Умиращият лебед. Каза, че бил видял само пилета да се мятат като мен. Каза, че може би ще направи филм и ще го нарече „Умиращото пиле“, комедия, а аз ще играя звездата в него. Беше жесток, толкова жесток. Изтегна се на леглото й се смееше. Не помня да съм взела пистолета или да съм стреляла. Но аз бях там, надвесена над него. Наоколо имаше пушек. Пушекът ме изненада. Миришеше на сяра.

Миризмата тежеше в стаята, когато ти телефонирах.

— Но никой не намери пистолета.

— На път към дома на Теса спрях до Ла Бреа и го хвърлих там в ямите.

„Оръжието от едно убийство лежи заедно със скелетите“ — помисли си той.

— Кингдън, трябва да ми помогнеш. Трябва.

— Защо да го правя? Да го възкреся ли?

— Там вътре ще съм сама. Без нито един приятел. Само ако ме притисне някой, просто зная какво ще се случи. Цялата история ще се излее от мен.

За секунда на Кингдън му се стори, че това е най-доброто разрешение — електрическият стол е по-малък проблем от развода. После въздъхна, срамувайки се от себе си. Проумя какво му казваше Лайа. Спомни си оня, безумен ужас, който бе изпитал, докато обикаляше около самолета на Текс. Ако Теса я нямаше там, вперила влюбен поглед в него, никога нямаше да успее. Страхът щеше да го победи, да го унищожи.

— Чичо ти познава всички, той може да уреди нещо.

— Не, само това не. Той не може да уреди.

— Хората от Голямото жури са големи и важни личности. Сигурно познава много от тях. Може да ги помоли.

— Да ги подкупи, това е думата.

— След това ще се махна. Ще ти дам развод. Ще направя всичко, което поискаш. — Ярко начервените й устни потреперваха на бледото лице.

— Успокой се — утешаваше я той. — Не са ни разпънали на кръст.

— Ако чичо ти би поговорил с един от тези хора, ако имах един-единствен приятел там, все едно че целият свят ще е с мен.

— Лайа, познаваш ме. Не мога да искам услуги. Винаги се притеснявам. Хайде. Наистина ли смяташ, че ще поискам от Хендрик ван Влайът II да уреди…

— Не да урежда, Кингдън. Просто да помоли един от своите приятели да бъде и мой приятел и да възпре останалите да ме притискат. Мили, мили, толкова ме е страх.

Кингдън погледна през прозореца.

— Имаш думата ми — продължи Лайа. — Ще ти дам развод тихо, без какъвто и, да било шум.

Кингдън се извърна към нея.

— Добре — отвърна с безизразен глас той. — Ще видя какво мога да направя.