Джаклин Брискин
Хроника на страстта (168)

1

В един мрачен юнски следобед 3-те В приседна върху купчина камъни на хълма Сигнал. Старото пристанище долу се сивееше като захабена слонска кожа, а прозорците на скъпите домове, построени тук за наслада от гледката, приличаха на притворени и насълзени от катаракта очи. Беше валяло цяла сутрин и скупчените облаци предвещаваха още дъжд.

От хребета на хълма 3-те В наблюдаваше сондите на Шел. От котела се вдигаше пара и петима яки мъже с каски и работни облекла се трудеха на сондажната кула. Един от тях въпросително вдигна бутилка. 3-те В поклати глава. Хората от екипа на Шел му бяха приятели.

Почти всеки ден беше тук, наблюдаваше ги. Надеждите му го теглеха насам. Ако Шел откриеше нефт, земята щеше да струва цяло състояние. Но имаше и нещо друго. Трябваше да избяга от тъжната купчина тухли на Игълс Руст. С изострените черти на лицето си Лайа му напомняше малка лисичка, хваната в капан. Приближаваше времето, когато разследването по смъртта на Фултън щеше да бъде внесено на заседанието на Голямото жури, и вестниците бълваха поток от всевъзможни доказателства за взаимоотношенията на режисьора с някоя жена. Всеки ден полицията получаваше около десет доброволни признания, които до едно се оказаха фалшиви. Лайа изчиташе всичко. За 3-те В пискливият й говор беше вик от болка. Беше наблюдавал Падрик Хорти да я обучава и беше склонен да се съгласи с Кингдън — убийството бе извън емоционалната нагласа на Лайа. Съжаляваше я, но не я харесваше.

Кингдън я придружаваше, когато се срещаше с адвокатите и детективите; ходеше с нея на партита и премиери; срещаше се очи в очи с обществото, когато я водеше на чай в хотел „Александрия“.

Не спяха заедно.

Това беше нещо, върху което 3-те В също размишляваше. Кингдън беше тръгнал с момичета още когато беше див разбойник от Бейкърсфийлд на четиринадесет години и ако намеците на Римини и останалите бяха истина, беше продължил с пълна сила забежките и по време на брака си. 3-те В не бе забелязал да е чак такъв женкар. „Ако не спи с жена си — мислеше 3-те В, — ами ако… Може ли дневникът на Лайа да е истински?“

Кингдън прекарваше дните си весело. И все пак няколкото пъти, когато 3-те В беше свидетел на безгрижието на сина си, бе забелязал самотата, изписана на финото му красиво лице. Веднъж почти на разсъмване от стаята на сина му долетяха приглушени стонове и 3-те В реши, че някой плаче. Тактично го бе попитал.

Смеейки се, Кингдън му бе отговорил:

— Хърках. Това не е за разказване. Татко, остави ми поне тази последна тайна.

От всички вкъщи само Юта беше щастлива. Беше се посветила на слугите и новите си дрехи. Любуваше се на огромната диамантена брошка с формата на самолет, която Кингдън й бе подарил за рождения ден. Шофьорът я караше на служба в „Св. Катерина“. Тя и Лайа забавляваха отец Макаду.

— Отец Макаду се държи с мен като с особа — обяви Юта.

Двама от работещите вдигаха стоманен цилиндър, който приличаше на огромен дълъг кюнец. Спираха, смееха се, поглеждаха надолу по хълма. После сред дрънченето на веригите и зъбчатите колела 3-те В различи одобрителното им подсвиркване.

Теса се изкачваше нагоре по калната пътека. Чувайки подсвиркванията, тя ускори ход, като заобикаляше локвите. На петнадесетина метра от него вдигна ръка за поздрав в неизменната ръкавица.

3-те В така и не изпълни обещанието си да й се обади по телефона.

На два пъти получава съобщение, че го е търсила. Не й се обади. Жадуваше да я види и въпреки това беше решил, макар и много натъжен, че приятелството им, дори само временно, можеше да докара само неприятности. Беше сигурен, че нито брат му, нито Амели желаеха той да играе ролята на любящ чичо. А що се отнасяше до Юта… Ех, Юта.

Юта казваше, че Теса е снобка, която просто се лепи за хората. Считаше я за богата жена, от която нямаше никаква полза, за стара мома — самодоволна и студена. Тъй като и 3-те В отначало я считаше за такава, едва ли имаше право да вини Юта за изводите й. Всъщност злобата на Юта не бе насочена към Теса, а към него. Беше истинско предупреждение. „Долу ръцете“ — му казваше Юта, Лайа никога не споменаваше старата си приятелка, а и Кингдън не говореше за Теса — както и за всичко, свързано с посещенията му в Грийнуд.

Теса бавно се изкачваше нагоре по хълма.

Изправи се и я поздрави:

— Теса, радвам се да те видя.

— Помислих си, че може би… Надявам, че не би имал против, ако… дойда тук… — Първоначалната й колебливост се бе върнала.

— Исках да те видя — отвърна той.

Погледна го сериозно.

— Така е. Но… — Той заекна и хвърли поглед надолу към сондата. Един нахалник вдигна ръка, направи кръгче с палеца и показалеца. — Ами нали виждаш, тук не е място за хубаво момиче като теб. Но се радвам, че те виждам. Седни, Теса, седни.

Постла носната си кърпа върху един сух камък. Тя седна, а той опря калния си ботуш в скалата и така продължиха да наблюдават как работят долу.

— Все още са чисти — отбеляза тя. — Трябва току-що да са застъпили на смяна.

— Да, дойдоха преди малко.

— И все още не са попаднали на истинските нефтени залежи — продължи тя. — Когато това стане, ще се притесняват, да не би да ги блокират с въртящата се кал, ще спрат сондата и ще докарат екипа, който ще върти ръчно и ще използва специални инструменти.

— Говориш като истински професионалист — усмихна й се 3-те В.

— Исках да ти докажа, че не съм дилетант. Чичо, баща ми казва, че ти знаеш за нефта повече от който и да е дипломиран геодезист.

— Бъд ли казва това?

— Да. Той твърди, че имаш нещо повече от познания, имаш усещане, каквото има човекът на изкуството, нещо като шесто чувство за това, което е под земята.

— Не звучи като казано от Бъд. Твърде загадъчно е.

— Обикновено той не говори за неизвестното — продължи тя, — но знае, че съществува. Чичо, къде е твоята земя?

— Ей там. — Посочи към празното пространство между 388 площадката на Шел и луксозната сграда на Мишън Ревайвъл.

— Защо пусна сондата?

— Прецених, че Сигнал Хил е част от голямо старо находище на нефт. Това означава, че на един по-ранен етап всичкият нефт наоколо се е стекъл тук.

— Земята ти е изключително скъпа.

— Вече не съм съвсем сигурен, че нефтът е тук. Тя погледна надолу към сондата на Шел.

— Другите смятат, че е тук.

— Аз. Бъд. „Юниън Ойл“, а сега „Шел“. Както ти каза, не е само прахоляк. Може би това също е сух кладенец.

— Ще опиташ ли пак?

— Единствените ни пари са от продажбата на пансиона и за щастие леля ти Юта много разумно дърпа връзките на фамилната кесия.

— Но би ли го направил?

Усмихна й се лукаво.

— Да не се казвам Ван Влайът, ако не го направя.

Теса пое дълбоко въздух.

— Вчера получих аванс за романа.

Обърна се към нея с грейнало лице.

— Теса! Чудесно, много се гордея с тебе. Сигурно книгата е много хубава.

— Все още не е съм я завършила… но ми изпратиха чек. Не е голям… Парите не са много.

— Не бива да се безпокоиш за това. Важното е, че книгата ти ще бъде отпечатана.

— Ами… хиляда и петстотин долара достатъчни ли са… — тя се поколеба и после бързо добави — да се бие сонда?

Примига изненадан.

— Искаш да взема тези пари?

Тя кимна.

— Но защо? Теса, защо? Ти едва ме познаваш. Дори не бях мил с теб.

— Чичо — отрони тя, — ужасно е да си роден да правиш нещо и да не можеш да го направиш.

Говореше с такъв гняв и тъга, че я разбираше. В целия си съзнателен живот досега Теса проваляше всичко, което започваше, и затова копнееше да дари свобода на някой друг, така както затворникът пуска птичката от клетката на свобода. Той сграбчи ръката й, без да може да каже нищо.

— Чичо?

Тъжният й израз му напомни странните шумове в нощта, „хъркането“ на Кингдън. Стисна ръката й по-силно.

— Твърде много ме разчувстваха думите ти, скъпа, това е всичко. Никой никога не е правил такова нещо за мене, никога.

— Ще стигнат, нали?

Не бяха достатъчно, но това ще е началото.

— Теса, ще приема твоя дар при едно условие — каза той. — Кингдън се нуждае от пари…

— Кингдън ли? — гласът й бе нежен.

— Изненадана си, нали, понеже е филмова звезда? Има нужда от пари. Той е невнимателен, пък и Лайа, а делото струва цяло състояние. Взима на заем от Римини. Така че ще взема твоя чек и ще опитам още веднъж. Тоест, ако не възразяваш да го взема за партньор.

Наведе се и бързо го целуна по брадата.

— Чичо, чудесен си.

— Разкъсван от родителска вина, това е — отвърна той. — Скъпа, ти си единственият наистина прекрасен човек, когото някога съм срещал.

Взе една пръчка при камъните и започна да почиства калта от обувките си.

— Кингдън би ли взел пари поне от тебе? — попита тя, изчервявайки се.

„Не е безразлична към него“ — помисли си 3-те В. Толкова жени не бяха безразлични към него, въздишаха по него — и Теса не правеше изключение. Тя поне познава лудия авиатор, така че не може да се самозалъгва. Странно, при всичката му прозорливост на 3-те В никога не му бе минавало през ум, че може да има нещо между Кингдън и Теса. „Твърде различни са“ — разсъждаваше той.

— Ще намеря начин да го убедя — отвърна 3-те В. Теса отвори чантата си и извади сгънат чек.

— Да напиша ли нещо на гърба или отпред?

Засмя се, като си спомни как бе реагирал преди тридесет години, когато беше взел заем. Бъд знаеше всичко, а Теса не знаеше дори как да завери чека.

— На гърба напиши името си и отдолу добави: „Да се изплати по нареждане на Винсент ван Влайът“ — обясни той.

Извади златна писалка и завери чека. Очите й блестяха от удоволствие.

— Този път — заяви тя — ще има нефт.

На вечеря 3-те В каза на Юта, Лайа и Кингдън, че един приятел му е дал пари. Юта застрашително почервеня. 3-те В уведоми Кингдън, че трябва да му плаща за храна и квартира и когато той възрази, 3-те В заяви:

— В такъв случай ще ми станеш партньор, колкото и да струва това!

— Глупости! — избухна Юта. — Да плащаш на човек от собствената си плът е най-глупавото нещо, което съм чувала! Сигурно си мислиш, че сме отново в пансиона в Бейкърсфийлд.

— Благодаря ти, татко — отговори тихо Кингдън. Вдигна чашата си, в която имаше бърбън, а не вино. — Желая успех.

С аванса от книгата на Теса 3-те В купи дървен материал за кулата и откри акредитив в компанията „Херън“, за да си поръча доставки за сондата.