Джаклин Брискин
Хроника на страстта (161)

1

Вечерта в съботата, след като Бъд и Амели се бяха прибрали в Грийнуд, електрически факли осветяваха предната тераса в очакване на гости. За първи път от почти тридесет години братята Ван Влайът щяха да бъдат заедно.

Поканите, написани от Амели, а не от секретарката й, бяха изпратени на Юта и 3-те В, Лайа и Кингдън, Том и Бет ван Влайът, Ле Рой ван Влайът и годеницата му Мери Лу Прентис. Двамата по-малки братя на Кингдън живееха в Лос Анджелис. Том работеше в адвокатска кантора, а Ле Рой току-що бе започнал в един счетоводна фирма. Бъд, след като бе издирил племенниците си, често ги беше канил да обядват с него в „Клуб Калифорния“, добър знак, който помогна на младите хора пред техните шефове.

Всички покани бяха приети. Същия ден следобед заведоха Лайа за разпит в Градския съд и Кингдън, естествено, бе отишъл с нея. В четири и половина се бе обадил да каже, че не се знае дали ще могат да бъдат на семейната среща.

Ван Влайътови посрещаха официални гости в синьо-бялата гостна, където се намираше колекцията на Амели от модерно френско изкуство. Вече бе окачила новата картина на Реноар. Тази вечер, тъй като бе семейно събиране, очакваха гостите в креслата, разположени около дърветата и фонтана на вътрешния двор.

Страните на Теса горяха. Три седмици след като бе излязла от санаториума, треската намаляваше, после се връщаше с нова сила; когато се чувстваше по-добре, като сега, тя въобще не занимаваше родителите си с проблема. Температурата бе направила кожата й чувствителна, лекият допир на перлите й причиняваше болка в тила. Седеше неподвижно. Болестта й се усилваше от притеснението. Не бе виждала Кингдън от деня, в който се върнаха родителите й. Но днес бе на телефона, когато той се обади. Замислена, не забелязваше мълчанието на родителите си.

Обикновено докато пиеха по питие преди вечеря, Бъд и Амели обсъждаха как е минал денят, разменяха новини, говореха за „Паловерде Ойл“, за приятели, за предстоящи пътувания по работа или за развлечение. Но тази вечер Амели седеше и гледаше зюмбюлите. Бъд, прясно избръснат, нетърпеливо барабанеше с пръсти по стените на чашата си.

По чакъла изскърцаха гумите на кола. Напрежението в смълчания вътрешен двор нарасна. Синклер, английският иконом, тръгна към остъкления вход.

Влязоха две двойки млади хора. Ле Рой и Том бяха ниски, с пясъчен цвят на косите, с типичен Ван Влайътов нос. Бъд се забърза към вестибюла да поздрави племенниците си, а и да се запознае с двете млади жени. Жизнената червенокоса жена с къса фризура беше Бет ван Влайът. Мери Лу Прентис, по-старомодна и по-тиха, имаше пълнички ръце. Четиримата връчиха палтата и шапките си на Синклер, докато отговаряха на поздравите на Бъд и оглеждаха просторния вътрешен двор.

Теса, самата тя свита, почувства тяхната неловкост. След като Бъд ги поведе към фонтана, пристъпи напред да ги поздрави. От всички вкъщи Амели имаше дарбата да предразполага непознатите, за да се чувстват добре. Усмихвайки се, поздрави всеки по име и добави приятелска забележка. Помоли ги също да й казват леля Амели.

Бет ван Влайът, съпругата на Том, която се смяташе за по-модерна, произхождаше от добро семейство от Синсинати. Кои бяха тия нефтени мултимилионери все пак, ако не парвенюта от Лос Анджелис?

— Леля Амели? Това достатъчно учтиво ли е? — попита Бет, тръскайки червената си коса.

Останалите трима стаиха дъх.

— Да, Бет, ако направиш един дълбок реверанс, докато го казваш — весело се засмя Амели.

Бъд и Теса също се засмяха, гостите им видимо се отпуснаха.

Докато Синклер им поднасяше шери, отново се чу шум от кола.

Този път Бъд бързо отиде да отвори. Преди още икономът да стигне до вестибюла, той вече широко отваряше вратите.