Джаклин Брискин
Хроника на страстта (16)

8

За да води битката си, мадам Дийн избра най-добрия.

Мейхю Копард, нейният адвокат, бе от Ню Йорк, с отлични връзки във Вашингтон и отгоре на всичко вдовец. Преди да поеме делото, той знаеше, че обвиненията в злоупотреба са реални и че Южнотихоокеанската компания не бе загубила нито едно дело в Калифорния. От друга страна, мадам Дийн разполагаше с изплатена полица за два милиона долара, което бе стойността на дяловете. Претегли всичките възможности върху везните, които не бяха задължително везните на справедливостта.

Имаше спечелени една красива вдовица и два милиона долара. От името на своята клиентка предяви иск към Южнотихоокеанската компания за двадесет хиляди дяла.

На предварителното изслушване на Лиам О’Хара с глас, излъчващ трезва справедливост, обвини полковник Дийн в злоупотреби и морални простъпки.

Започна най-дългият, най-сензационният процес в историята на Лос Анджелис. Евтините стаи в хотелите „Пико Хаус“ и „Реми Надо“ бяха претъпкани от репортери.

Читателите винаги се интересуваха от живота на богатите и в този случай имаха възможност да научат всичко за полковник Дийн. Можеха едновременно да осъждат и да се забавляват от неговата екстравагантност. Бяха очаровани от стойността на вината в избата му, колко бе похарчил само за розите в градината си. О, а дрехите му? Цяла седмица в съда изслушваха показанията на шивач от Савил Роу, чиито пътни разноски от Лондон дотук бяха платени от компанията.

Щом Копард сметнеше, че присъствието им ще е полезно, мадам Дийн довеждаше Амели в съда — едно нежно момиче до една безпомощна вдовица. Жителите на Лос Анджелис винаги ги бяха приемали като чужденки, жените ги зяпаха и клюкарстваха. А мъжете, които дъвчеха тютюн през цялото време, и репортерите ги разглеждаха отвсякъде още по-безмилостно и открито говореха по техен адрес.

Мадам Дийн не питаеше особени чувства към паметта на починалия си съпруг. Непрекъснато се съветваше с адвоката си. Беше заложила на карта два милиона долара.

Репортерите пишеха. Лос Анджелис говореше.

Амели усещаше погледите на всички върху себе си и й призляваше от всяко разкритие за баща й. Но точно тази уязвима гордост й помагаше да не променя израза на лицето си. Приличаше — както казваха мъжете — на хубавичко малко френско лекенце. Подхвърляха с хихикане неприлични думи, които тя не можеше да разбере.

Идеята за отмъщение, която неизбежно се роди в главата й, не бе насочена към нейните мъчители. Не. Нейното отмъщение щеше да бъде да реабилитира баща си.