Джаклин Брискин
Хроника на страстта (156)

5

Теса отиде направо в задната градина, която гледаше на изток. Загърна се с палтото, вдигна глава нагоре, като че ли търсеше слънчевата топлина, и остана абсолютно неподвижна. На тревата кацна лъскава черна врана. Тежко се заклати и запристъпя към нея, преди да плесне с криле и литне нависоко, надавайки злокобен крясък. Гледа дълго след птицата, докато тя изчезна. Мъглявина обвиваше хълмовете, небето бе прозрачно, нежносиньо. Сутрешните облаци се бяха разпръснали. Топлината на леглото им бе останала в някакво друго измерение. Струваше й се, че биха могли да са заедно само на някой друг континент.

Спомни си го как изглеждаше, докато Римини му разясняваше закона. Бе обещал да помогне на Лайа, защото бе напълно почтен. Неговата почтеност винаги бе подплатена с честност. Състраданието балансираше със самокритичност. Той се саморазкъсва, но винаги накрая прави това, което трябва. Той ще я подкрепи.

Не ревнуваше.

Несигурността на Теса не касаеше любовта. Усещаше, когато я обичат. И, разбира се, Кингдън никога не се бе опитвал да скрие това, което чувства. Беше се борил за нейната любов, но никога не беше крил, че я обича или че се нуждае от нея.

„Как да го оставя?

Как да замина за Франция? Това ще е невъзможно за него… И все пак не мога да остана тук.“

Загърна още по-плътно палтото си, потрепери от хлад. Мислеше си за чернокосото дете, тяхното дете, което така силно желаеше. Представяше си го да тича из градината с разперени ръчички, както тичат много малките деца, волни и безмерно свободни в своя плен на физическата радост да живеят.

Теса направи крачка напред и високият ток на обувката й потъна в мократа трева.

„Кингдън“ — помисли си тя.

Лицето й трепна. Обърна се и влезе в къщата. Отвори чекмеджето, извади лист, на който бе скициран Кингдън.