Джаклин Брискин
Хроника на страстта (153)

2

Лайа караше шевролета вместо своя бял ролс-ройс. За по-голяма анонимност бе сложила шапка с тежък воал и дълго черно палто.

Теса й отвори задната врата на къщата и старата й приятелка се шмугна вътре.

— Здравей, Лайа — неловко поздрави Теса. В живота си досега никога не се бе срамувала от постъпките си. Изчерви се и тръпки я побиха, че посреща Лайа в къщата, където живееха заедно с Кингдън.

Лайа свали шапката с воала, кимна с разбиране и попита за Кингдън.

— Закусваме — поруменя още по-силно Теса, — ще хапнеш ли нас?

Масата бе подредена за трима. Лайа седна, извади златна табакера и с треперещи пръсти взе цигара. Кингдън й подаде огън.

— Ще ви оставя да говорите — пророни Теса, без да сяда.

— Не, скъпа — обади се Лайа. — Остани. Трябва ми помощ — посърнала допълни тя.

— Какво се е случило? — попита Кингдън, който я познаваше добре и бе свикнал с капризите й. — Лайа, какво има?

Тя изгаси цигарата, закри лице с тънките си пръсти и зарида. Теса се наведе, обгърна раменете й, като се опита да я успокои.

— Дейвид — изплака тя с детски глас.

— Дейвид Манли Фултън ли? — попита Кингдън.

— Да. Дейвид.

— Какво за него? — ядосано попита Кингдън. — Да не се отказва от „Умиращия лебед“?

— Не може да го направи. Той е мъртъв.

— Мъртъв? — пошепна Теса.

— Дейвид Манли Фултън е мъртъв? — изуми се Кингдън. — Как така?

— Застрелян.

— Самоубийство? — попита Кингдън.

— Не знам — отговори Лайа. — Убит.

— Явно не знаеш.

— Убит е — каза Лайа.

— Защо нищо не пише във вестниците? — попита Кингдън.

— Все още никой не знае.

— Кой ти каза? — Кингдън погледна жена си. Лайа дишаше тежко и не отговаряше. — Лайа?

— Видях го — потрепери тя. — Лежеше напряко на леглото. Просто лежеше с широко отворени очи. Толкова ужасно изглеждаше, че направо щях да умра. Не знаех какво да направя. Не знаех! Толкова ужасно беше. Тогава ти позвъних.

— Защо на мен? Защо не на полицията? — попита Кингдън. — Ти какво правеше там?

Лайа отново закри лицето си с ръце.

— Кингдън — обади се Теса, — дай й време.

— Няма никакво време — изплака Лайа. Гримът й се стичаше по бузите. — Никакво време няма. Спомняш ли си онази сутрин, когато те помолих за развод?

— За да се посветиш на изкуството — довърши Кингдън.

— Не само това. Щях да се омъжа.

— За Фултън ли? — с невярващ глас попита Кингдън.

— Да. За Дейвид.

— Но всички знаят, че той е…

— Там е цялата работа, целият проблем. Той е и не е. Харесва както мъжете, така и жените, разбираш какво искам да кажа. Миналата година през зимата наел за секретар млад мъж, който се нуждаел от пари, и той го заплашил, че ще го разкрие. Не е бил само този случай, Дейвид му разказал и за други подобни връзки — гласът й трепереше. — Знаеш колко много се страхуват всички от скандал. Дейвид Манли Фултън, един от най-известните режисьори, но това вече няма значение. Една такава история би го съсипала. За да я опровергае, щеше да се ожени за мен.

— И да докаже, че се е посветил на изкуството също като теб — добави Кингдън.

— Дейвид каза, че като негова съпруга ще ме направи най-голямата звезда — продължи Лайа, без да обръща внимание на заяждането.

— Къде е логиката? — попита Кингдън. — Ние сме женени, ти и аз. Добре. Нямаме деца и вероятно това е основание за анулиране на брака. И въпреки това и двамата знаем какво се взима предвид за разтрогване на брак. А ти си и католичка.

— Щяхме да изчакаме църквата. Нямаше да се изповядам. Утре щяхме да заминем за Мексико. Там набързо щях да се разведа. И да се оженим. Това щеше да докаже, че секретарят е лъгал.

— Как?

— Знаеш с какво име се ползваш? Любовникът. Във вестниците щеше да пише, че Дейвид Манли Фултън ме е отвлякъл от тебе.

— Дребен малък заговор.

Лайа вдигна рамене. Жестът й трогна Кингдън. Имаше пълно основание да я мрази и ненавижда, но не можеше да го направи, защото бе открита и винаги поставяше нещата честно.

— Прислужникът отива там късно. Отидох призори, за да уредя някои подробности. И го заварих. На леглото. С облещени очи. — Гласът й трепереше.

— Успокой се.

— Не мога!

— Някой съсед видя ли те? — попита Кингдън.

— Винаги паркирам в уличката зад къщата и влизам преоблечена като чистачка.

— Какъв е проблемът тогава? — продължи Кингдън.

— Там има някои мои неща.

— Какви неща? Оръжие ли?

— Казах ти! — извика Лайа. — Беше мъртъв, когато отидох.

— Успокой се, Лайа. Не биваше да реагирам така. Какво твое има там?

— Дневник и някои лични неща. Кингдън, моля те, трябва да ги вземеш оттам.

— Това ще е интересно за полицията, отивам да прибера дневника ти.

— Все още никой не знае! Момчето не отива преди десет часа, а може би и по-късно.

— Какви лични вещи имаш там?

— Бельо. Дейвид харесваше дамското бельо.

— Сладък и мъжествен — каза Кингдън, мислейки си за бялата лилия, избродирана на бельото на Лайа. — Господи, ти си една малка глупачка.

— Ако полицията намери мои вещи там, няма да получа никаква роля до края на живота си.

Въздържа се да й напомни, че не можеш да погубиш кариера, която никога не е съществувала. Не можеше да отиде там. Спомни си удоволствието, изживяно през последните пет дни. Теса. Разчупи кифличката на две. Отбягваше очите на Лайа с размазания грим, които го очакваха да каже „да“. Никога не бе отказвал да й помага. Може би защото изпитваше вина, че се бе оженил за нея, а обичаше Теса, може би от дълбока симпатия към бедната й душа, но винаги й бе помагал. Беше свикнала да разчита на него.

— Ако не бях аз, би ли отишъл? — тихо попита Теса.

— Но ти си тук — отвърна Кингдън.

Лайа отново започна да ридае и да се тръшка. Теса го гледаше право в очите.

— И къде държи твоят голям любовник гащичките ти! — бутна стола назад Кингдън и се изправи.