Джаклин Брискин
Хроника на страстта (145)

4

В нейната къща Кингдън бе различен. Отначало това го плашеше. Като че ли някой странник се бе заселил в него и очакваше да се появи. Никога не му се налагаше да изрича жестоки думи, никога не пиеше повече от едно питие, демоните не го бодяха с вилите на вината. Само по време на редки полети в самолета той бе достигал до спокойствието, което изпитваше в нейния дом.

Теса не се бе променила.

Дори и в дните, когато той беше при нея, тя продължаваше да обядва два пъти в седмицата с майка си и да вечеря с цялото семейство. Той седеше в градината зад къщата и си учеше ролите, тя пишеше в кабинета си при затворена врата. Чуваше тракането на пишещата машина.

Никога не оставаше да спи тук и въпреки това държанието й говореше, че това е неговият дом.

Някои черти от характера й го изненадваха. Стеснителна, каквато беше, той очакваше, че ще се притеснява от голото си тяло, но не беше така. Доставяше й удоволствие да готви, въпреки че не готвеше много добре. Рядко поглеждаше вестниците. Купуваше всякакви книги и тази, която четеше, обикновено оставяше където намери. Не уважаваше строгия ред. Често седеше загледана в една точка, отнесена продължително в мислите си.

Най-странното за Кингдън бе, че тя приемаше щастието им.

Една вечер, след като Луп, глухата мексиканска прислужничка, се оттегли в стаята си, Кингдън я попита:

— Значи си свикнала да бъдеш щастлива?

Теса вдигна глава от книгата, която четеше.

— Никога не съм била така щастлива — отговори тя.

— Значи ние сме двама само формално нещастни хора?

Тя свали очилата си, като замислено почукваше с тях върху книгата.

— Когато бях дете, не се срещах с много други деца. А когато се срещах, ме караха да разбирам колко скучни и тъпи бяха игрите ми сама. Бях много срамежлива с тях и много непохватна. Но моите родители ме обичаха и ме приемаха такава, каквато съм. — Тя се наведе напред. — Кингдън, знаеш ли, в сиропиталището забелязах нещо. По време на грипните епидемии нямаше гаранция, че някое здраво и добре хранено дете ще оживее. Често такива деца умираха, а оставаха да живеят другите, по-слабите. Някога родителите или някой друг са обичали много тези деца. Този родител може и да е умрял, но неговата любов остава като ваксинация срещу дребна шарка. Любовта пази децата. Аз оживях, въпреки че по онова време от трахеотомията и дифтеритът не можеха да спасят едно дете. И моето детство беше щастливо, защото родителите ми ме обичаха.

— Е, тук имаш предимство пред мен — каза той. — Татко рядко се задържаше вкъщи. А майка ми си беше майка ми. Тя има силно развито чувство за добро и зло и знаеш ли, аз бях истинско предизвикателство за нея. Най-големият й син, един от онези демони, които трябва да са разпънати на кръст, иначе обръщат всичко наопаки.

Теса се придвижи до канапето и седна до него. Той сложи глава върху гърдите й.

— Не се ли страхуваш? — попита я с приглушен глас.

Тя опря буза в черната му коса.

— Единственият човек, когото си наранил, е самият теб.

Нощта ги обгърна, щурците пееха, някъде се чуваше воят на койот, по релсите на железницата тракаше товарен влак.