Джаклин Брискин
Хроника на страстта (142)

1

С попътния вятър взеха разстоянието от сто и двадесет мили до Сан Диего за по-малко от два часа. Мястото, където щяха да обядват, очевидно бе „Хотел дел Коронадо“. Механикът бе горд да заеме колата си на капитан Кингдън Ванс. Качиха се на ферибота. Силен бриз правеше бели зайчета по тъмносините вълни, чайки се стрелкаха в синьото небе. Черните коси на Кингдън и Теса се развяваха край лицата им, влизаха в усмихнатите им устни.

Беше декември и хотелът бе претъпкан с хора от Изток и Средния запад, избягали от зимата. Когато Кингдън отвори вратата на колата, за да слезе Теса, всички насочиха погледи към тях. Не се бе сетил да си вземе дрехи и да се преоблече. „Филмовата звезда капитан Кингдън Ванс в пълно летателно облекло ви поздравява. Колко ще се зарадва Лайа!“

Теса се притесни и походката й стана несигурна.

Тъй като хотелът включваше и храна за клиентите си, Кингдън се обади от летището, за да са сигурни, че ще имат маса. Във фоайето ги посрещна управителят на хотела.

— Капитан Ванс, за нас е чест да посрещнем вас и вашата приятелка в „Хотел дел…“

— Искам самостоятелна стая, където да бъде сервиран обядът.

— Самостоятелна стая? — гласът му бе изпълнен с разочарование.

— Да, където можем да обядваме сами — каза Кингдън, оглеждайки огряното от слънце фоайе.

— Нямате запазена стая. Всички са заети.

— И очаквате да ви повярвам?

— Капитан Ванс, може ли да поговоря с вас? — попита управителят и отвлече Кингдън настрана от Теса. — Младата дама с вас не е съпругата ви.

Кингдън погледна към Теса.

— Прав сте. Това не е съпругата ми.

— Ъъ, не е законно да ви давам стая.

— Слушайте — каза Кингдън високо. — И ме слушайте добре. Нямах представа, че хотелът ви е пълен с толкова, любопитни хора, иначе никога нямаше да доведа дамата тук. Но вече сме дошли и сме гладни. Така че мръдни си дебелия задник и намери това, за което помолих. Самостоятелна трапезария.

Човекът отстъпи назад.

— Добре, капитане. Бихте ли изчакали минутка, капитане.

Кингдън се обърна, към Теса. Тя се беше изчервила. Успя да се усмихне умърлушено.

Само след пет минути ги заведоха в голяма трапезария с изглед към залива.

— Надявам се, че това ще ви задоволи, капитане. — Мъжът си отмъсти, като погледна към Теса и после към отворената врата към съседната спалня.

Кингдън посегна към реверите на управителя, но гласът на Теса го спря:

— Благодаря ви за цветята — каза тя любезно. — Красиви са.

Управителят се изтегляше с гръб към вратата.

— С комплиментите на хотела.

Кингдън се обърна към Теса:

— Какви цветя?

Тя посочи към вазата с червени рози. Поемайки дълбоко въздух, Кингдън й каза:

— Следващия път недей забравя проклетата кошница с храната.

Трябваше да прозвучи смешно, но никой не се засмя.