Джаклин Брискин
Хроника на страстта (140)

5

Падрик Хорти бе едър, прегърбен възрастен човек, с малко снопче бяла къдрава коса на темето. Идваше в Игълс Руст, както Кингдън и Лайа бяха нарекли къщата си, в десет часа и оставаше до шест, изпълвайки библиотеката с цигарен дим и дълбокия си актьорски глас, докато репетираше с Лайа сцени от различни пиеси.

Понякога си разменяха ролите. Падрик играеше умиращата кокетка, а Лайа нейния любовник. Понякога вместо думи измисляха някакви съчетания от звуци. Или пък изпълняваха сценката извънредно бавно, слушаха плочи, които ги настройваха сантиментално. Хорти се наслаждаваше на хубавия живот, но не беше шарлатанин. Работеше с Лайа много, докато напрежението започнеше да хвърчи от нея като електрически искри.

Тя ядеше малко, спеше лошо. Двамата с Кингдън и без това не спяха в една стая, но сега му беше заявила дори да не се приближава до нея. Казваше му, че сексът ще я изтощи.

Той я съжаляваше, изпитваше дори досада. Опитваше се да не я сравнява с Теса. Когато започна новия филм, пиеше повече от преди. Понякога сутрин, когато гримьорът започваше да нанася грима му, Кингдън се поглеждаше в огледалото и не можеше да познае собственото си лице.

Завърши снимките през декември и първата свободна сутрин остана в леглото до късно да прочете вестника си с цигарите и бутилката до леглото. Чу босите крака на Лайа в коридора.

Почука на вратата.

— Влез — каза Кингдън.

Тя седна на разхвърляното легло.

— Трябва да спреш — каза тя.

— Защо?

— О, Кингдън. Знаеш защо.

— Не знам.

— Защото в близък кадър вече личи.

Той се изсмя.

— За твое добро е. Какво смяташ да правиш, като станеш?

— Мислех да опитам новия самолет. Защо не дойдеш и ти?

— Господин Хорти ме чака. И моля те, преди да излезеш, пий кафе.

Продължи да лежи, облегнат на възглавниците. Запали нова цигара и се пресегна за телефона.

Отговори английският иконом. „Ван Влайътови държат на прислугата си — помисли той, — докато Вансови ги сменят всяка седмица.“

— Мис Ван Влайът — каза той.

— За кого да предам, сър?

— Кингдън Ванс.

— Кингдън? — обади се тих, мек глас.

— Аз съм. След час ще бъда на летището Зефир.

— Не — отговори тя.

— Съвсем близко е.

— Май много бързо произнесох не-то. Кингдън… не… искам да кажа… не искам да се виждам с теб.

В многобройните сцени, в които си бе представял, че я моли да се срещнат някъде, тя никога не отказваше. Явно фантазията му работеше. Затвори очи и върна слушалката на мястото й, като я натисна силно. „Нямах намерение да го правя. Просто не съм й се обадил.“ Надигна се и се затътри към огромната вана от черен мрамор, подобаваща на филмова звезда, за да се изкъпе. Мразеше тази баня.