Джаклин Брискин
Хроника на страстта (14)

6

След като каретата на Лиам О’Хара потегли, мадам Дийн, Амели и Бъд отидоха в зимната градина, заоблена като шлифована кристална купа отстрани на къщата. Вътре се усещаше влажен свеж аромат на палми и други растения.

Бъд седна на ниския стол и започна да обяснява на мадам Дийн, че всъщност не е наследила нищо от Южнотихоокеанската железопътна компания. Амели стоеше настрана. Листо от папрат засенчваше бледата блестяща кожа на бузата й.

— Господин Ван Влайът? — обърна се тя към него. Бъд я погледна и в сините му очи се появи раздразнение.

— Сред документите има едно уведомление за задълженост, касаещо известен брой дялове от компанията. Това ли е полица? — запита тя. — Върху него има печат, който го прави невалидно. Не означава ли това, че татко е платил своите дялове?

— Ma chere, не бива да ни прекъсваш — отбеляза мадам Дийн. — Съжалявам, господин Ван Влайът. Моля ви, продължете.

— Това, което казва Амели, е истина. Има изплатена полица за двадесет хиляди дяла. Но мистър О’Хара има съмнения за изрядността на счетоводните документи на компанията, които са били водени от полковника.

— Бедният ми съпруг! Работеше ден и нощ. Как можеше да е изряден? И с тази неквалифицирана помощ, която получаваше в пустинята. О, господин Ван Влайът, нямах намерение да оскърбявам родното ви място.

Амели се приближи до тях.

— Значи мистър О’Хара обвинява татко в измама? — Гласът й звучеше спокойно.

— Да. Казва, че баща ви е платил дяловете си с пари на компанията.

Дългите й мигли се спуснаха, като че ли да скрият болката, която й бе причинил. Очакваше, че възраженията ще дойдат именно от нея.

Ала мадам Дийн изплака:

— Но това е абсурдно! Клетият ми съпруг живееше за железницата! И сенаторът Станфорд, мистър Хънтингтън и мистър Крокър бяха негови скъпи приятели. И сега, когато е мъртъв, те искат да избягат от задълженията си! О, какъв мръсен свят!

— Мамо… ако са прави?

— Не са!

— Й все пак?

— Лъжат, ma chere. Това е всичко.

— Моля те, мамо. Татко харчеше толкова много. Построи две къщи, издържаше ни в Париж. Той харчеше, ние харчехме. Как е могъл да плаща толкова много разходи?

Веждите на Бъд литнаха нагоре. „Значи тя е мислила за това и преди — размишляваше той. — Тя разбира всичко.“ Изпита съжаление към детето. И все пак точното, аналитично, честно отношение го безпокоеше. Жените не бяха предназначени да се изправят срещу истината. Те трябваше да приемат хитруването и смекчените фрази, които им представяха мъжете.

— Ma chere, това е въпрос, свързан с бизнеса, а никоя жена не разбира от бизнес — твърдо отсече мадам Дийн.

— Мистър О’Хара се пазари, мамо. Ако ние се откажем от претенцията си, че притежаваме част от железопътната линия, те ще си замълчат за татко. — Тя хвърли отчаян въпросителен поглед към Бъд.

Той кимна. Беше удивен колко бързо е схванала основния въпрос.

— Баща ти притежаваше част от Южнотихоокеанската компания и предсмъртното му желание бе ние да я наследим — каза мадам Дийн.

— Не можем да наследим нещо, което не е било негово.

— Но ние притежаваме документи за това, нали?

— Мамо, ти познаваш мистър Хънтингтън и останалите. Те няма да се спрат пред нищо. Ще опетнят името на татко.

— Това е невъзможно.

— Ще докажат, че е злоупотребявал с пари.

— Амели!

— Мамо, моля те. Не бих могла да понеса името на татко да бъде опетнено. Умолявам те! — Амели внезапно замълча. Като че ли се бе свила в себе си и бе станала още по-млада. Пое разтреперано въздух. — Извини ме, мамо, господин Ван Влайът — каза тя с безизразен, но все още ясен глас. Извървя покрития с тухли под и веднага след като затвори вратата след себе си, се чуха леки стъпки, които бързо заглъхнаха нагоре по стълбите.

Мадам Дийн въздъхна:

— Горкото дете. — На лицето й бе изписана истинска тревога. — Толкова е разстроена. Господин Ван Влайът, моля ви настоятелно да я извините. Скърби много по баща си. Обикновено е много приятно малко момиче.

„Приятно“ бе последната дума, с която Бъд би характеризирал Амели, но скръбта й го трогна.

— Разбирам, мадам Дийн.

— И така, докъде бяхме стигнали?

Бъд се наведе напред и започна да обяснява отново на чаровната французойка, че ако тя продължи да настоява за дяловете си в компанията, може в скоро време да бъде въвлечена в съдебен процес с най-мощната общност в западната част на страната. Малката й дъщеря имаше право. Всичко, което щяха да постигнат, бе да опетнят доброто име на полковника.

— На колко се оценяват дяловете?

— Два милиона.

— Толкова много?

— Или приблизително толкова.

— Нямах представа.

— Няма начин да ги запазите.

Цял час още той отново и отново обясняваше едно и също. Но отново и отново мадам Дийн го гледаше втренчено с големите си кафяви очи и повтаряше:

— Как мога да се откажа от последното желание на моя съпруг?