Джаклин Брискин
Хроника на страстта (132)

4

Мъглата се задържа три дни. Римини, побеснял заради допълнителните разходи, вилнееше из стърнищата по хълмовете и крещеше по мегафона към скритото слънце.

В края на седмицата то най-сетне се показа. Появи се и Теса. Пристъпите на болестта я притесняваха и тя, изчервявайки се, благодари на Кингдън за телефонното обаждане, посещението му и стихосбирката. След това идваше всеки ден, паркираше колата си под маслиновото дърво, готова да направи всякакви промени, които Римини поискаше, и наблюдаваше снимките. Кингдън я избягваше. И всяка нощ отиваше в стаята на Лайа, за да продължи да играе пред празната камера.

Една вечер тя му връчи брой на списанието „Кино свят“. Вътре имаше статия за него. Започваха да го споменават и в клюкарските колони, неизменно споменаван като капитан Кингдън Ванс, ранения герой от Ескадрила Лафайет. Често свързваха името на Лайа с неговото. Когато Кингдън попита дали има нещо общо с написаното, тя си призна.

— Един приятел в Студио Ласки ги пише.

— Човек може да ти завиди на списъка от приятели — каза той. — Кажи му да престане да петни Ескадрилата.

— Но всичко това е истина, нали?

— Затова не искам да пишат. „Авиаторът“ е лъжата.

— Скъпи, ужасно глупав си. Как, мислиш, се раждат звездите?

— Като проституират — отговори той.

— Периодът е особено важен за теб — каза тя сериозно. — Можеш да станеш най-голямата звезда. — Говореше без капка завист.

— Лайа — въздъхна той, — точно това не ме интересува.

— Всяка филмова звезда може да има всичко каквото пожелае. Пари, самолети, жени.

— И луната дори?

— Говоря сериозно. Слушай, ти си много сложен човек и точно затова си толкова добър, но то ти пречи да разбереш какво точно искаш. Е, може би знаеш, но не можеш да го направиш. На всяка крачка се бориш със себе си.

Тази нощ взе решение. Лайа беше права. Той беше най-големият враг на самия себе си. Раните — отвън и отвътре — боляха силно. Поне веднъж в живота си щеше да спре да се бори и щеше да се държи по най-обикновен начин. Просто щеше да прави това, което иска. Лежеше буден и мислеше за Теса.

Последният епизод бе заснет в студиото на 25 септември. Кингдън изпрати да купят каса бира. Групата си разменяше наздравици и шеги. Появиха се съпругите и приятелките. Влюбените двойки изчезнаха.

Беше се стъмнило, когато Кингдън изпрати Теса до колата. Нощта беше безлунна, ароматът на близките портокалови дървета се усещаше силно. Звукът от стъпките по сухата земя се усилваше от кадифената тъмнина. От Тихи океан нахлуваше хладна влага.

— Това бе всичко за „Авиаторът“.

Тя въздъхна.

— Съжаляваш ли, че свърши?

Стояха до колата. Той взе ръката и в своята.

— И аз. Спомняш ли си, когато те срещнах в хотел „Холивуд“? Бях един движещ се мъртъв човек. Ням. Бях преживял достатъчно, за да бъда умрял, но съзнанието ми все още живуркаше. Нито можех да мисля, нито да чувствам. Когато чуех шума от самолет, се разтрепервах. И ето ме сега, правя акробатични номера. Теса, чудиш ли се защо съм щастлив, че завършихме работата по „Авиаторът“?

— Чудя се.

Той сложи ръце на раменете й. Виждаше очертанията на лицето й, но не израза й. Чувстваше треперливата топлина на дъха й, вдишваше аромата на парфюма й, силен и загадъчен.

— Защото трябва да произнеса кратка реч.

— Не казвай нищо…

— Как иначе ще разбереш какво мисля? — запита той.

— Обичам те.

— Вече си ми го казвала.

— Кога?

— Мислиш го през цялото време — отговори той. — Беше застанала до прозореца и притискаше книгата ми до сърцето си.

— Аз… Кингдън… — Тя взе ръката му от рамото си и я притисна леко до гърдите си. В жеста й имаше несръчност, но той се възбуди много повече, отколкото от тренираните охкания на Лайа.

Наведе се, за да целуне коприната между гърдите й, а тя задържа главата му там, произнасяйки името му. Той движеше ръцете си по тялото й, чувстваше как нежните извивки потрепват от допира му. Имаше странното чувство, че го е правил и преди, че това бе неизбежно.

— Моят дом е там, където е сърцето ми. — Шепотът му заглъхваше в гърдите й. — Тук е моят дом.

Вдигна глава и целуна хладните й клепачи. Целуна я по устните. Стори му се, че тази целувка ги изстреля извън времето и реалността и той вече не се страхуваше от усложненията на бъдещето. Разтвори устните й, докосна езика й със своя и само за миг се отдръпна, за да прошепне:

— Неделя?

— Какво?

— Обещах да ти кажа, когато съм готов да се срещна с тях. — Докосна мекото на ухото й. — В неделя на обяд. Това е часът, в който почтеният кандидат прави посещение.

— Ще ходим в крайградската ни къща — промърмори тя.

— Къде се намира?

— На Сънсет, почти на брега. На отбивката има голямо смокиново дърво, на което е написано името ни.

— Ван Влайът?

— Да.

— Дано го запомня. — Той отново я целуна. — Ти не повтори поканата си. Защо?

— Той не те харесва. Баща ми.

— В това има предимство, защото ме помни. Аз не го помня, но въпреки това съм сигурен, че няма да го харесам.

— Кингдън?

— О, недей да съжаляваш. Откакто взех уроци от Дъглас Феърбанкс, мога да играя добре. Любов моя, ще го спечеля.

Тя повдигна устни към неговите. Целуна я, той погали гърдите й. Трепереше целият.

Все така с устни върху неговите, тя прошепна:

— Колата.

Отначало не разбра. После, осъзнавайки казаното, бе пронизан от чувство, още по-дълбоко от онова, което бе изпитал на стълбите в Грийнуд. Притегли я още по-близо до себе си.

В този момент чуха гласове. От студиото на Римини се появиха хора.

— Ти никога не си го правила — прошепна той. — Ще почакам, всъщност не искам да чакам… Господи, как го искам.

— Скъпи?

— Любов моя, задната седалка на колата с разни актьори наоколо не е начинът, по който искам да те въведа в долината на земните наслади.

С болка, копнеж и изгарящо желание я отстрани от себе си.