Джаклин Брискин
Хроника на страстта (130)

2

След няколко дни работа в студиото Римини беше планирал сцените със самолета. Текс караше своята „Джени“ с нарисувани германски кръстове по крилата, а Кингдън караше подновен „Спад“, изрисуван с концентрични кръгове. Двамата правеха лупинги, спускаха се, стреляха един срещу друг с халосни патрони. Перката на „Спада“ засече и Кингдън се покатери навън, за да я завърти отново. Камерата го засне.

Теса пропусна втория ден на снимките със стрелбата. Същата вечер Кингдън й се обади по телефона.

Икономът отговори, че не може да го свърже.

— Кажете й, че я търси Кингдън ван Влайът. — „Омръзна ми — каза си той — да се крия от икономи и богати чичовци. В края на краищата съм филмова звезда.“

След миг човекът обясни:

— Тя е болна, господин Ван Влайът.

На следващата сутрин бе мъгливо. Чакаха до три следобед, когато Римини с неудоволствие ги освободи.

Кингдън се бе сприятелил с веселия оператор Макс и го помоли да му услужи с колата си.

Отиде в магазина за сувенири и книги, после зави на изток от Лос Анджелис. Редуваха се гори с поля. Вляво се виждаше Санта Моника, тъмна и загадъчна. Приближи се към алея от жасминови храсти. Зад високия подкастрен плет просветваше хълм, истински оазис от зеленина.

Кингдън спря колата на Макс, учуден какво ли прави пред дома на чичо си. Какво го привличаше насам? Разбира се, Теса. Но защо търпеливо не изчака да й мине. Беше му казала, че треската рядко трае повече от няколко дни. Освен това след първата покана никога повече не бе споменала и дума за посещение в дома й. Защо? Наистина ли беше болна? Или бе решила да не се вижда с него? Дали тя бе казала на иконома да го излъже? Произнасяла ли бе някога някоя нечестна дума? Защо всъщност той си задаваше тези въпроси?

Пое по насипаната с чакъл алея. Мина покрай обраслата с лозници къщичка за портиера, но врата нямаше. Стигна до разклонението, на което имаше табела: „Сервизен вход“.

Отмина я и пое нагоре по хълмистата местност с цветни лехи и подкастрени дървета, в които пееха птички. Зад терасираната градина мярна огромен плувен басейн с две малки кули за скокове. Частните басейни бяха рядкост в Лос Анджелис. Кингдън бе впечатлен.

Алеята правеше завой и зад него се появи къщата, от която се впечатли още повече. Не знаеше, че Грийнуд е построен по подобие на Паловерде. На него му приличаше на мисията Сан Габриел, само че още по-голяма и без камбани.

Кингдън тресна вратата на колата и дръпна интересна верига от ковано желязо, която служеше за звънец. Икономът отвори вратата. „Този ли е англичанинът? Колко ли икономи имат тук?“ Кингдън му подаде неопакована книжка със стихове.

— За мис Ван Влайът.

— За кого да…

— Момчето за поръчки. — Известната филмова звезда се бе превърнала в бедния племенник.

След като икономът затвори вратата от стъкло и желязо, Кингдън постоя няколко секунди и едва си поемаше дъх, като че ли въздухът тук бе по-разреден. После бавно заслиза по широката стълба. Стигна до колата и погледна нагоре.

Тя стоеше до един от прозорците в центъра на сградата.

Свободната нощница от някаква бяла материя, по всяка вероятност коприна, беше без ръкави и слабите й ръце бяха открити. Тъмната й коса бе разпусната, ограждаше лицето и докосваше раменете й. Не я виждаше особено ясно. В сянката на дълбоката веранда, зад проблясващите стъкла, тя изглеждаше като мит, като загадка. Вдигна ръка, за да покаже, че я е видял. Тя размаха книгата, после я притисна до гърдите си. Жестът й го развълнува, докоснал нещо в него, което смяташе за мъртво.

Забрави за къщата, за разкошната градина, за омразата към чичо си. Беше приковал поглед към жената в сянката. „Страдах от болка, причинена от деформацията на душата ми, а тя ме успокои. Тя е единственият човек, който съм срещал, неопетнен от злото, истински добра, и това е нейната тайна. Трябваше да го напиша в книжката, доста е цветисто.“ Вътрешната ирония не променяше чувствата му. „Аз я обичам“ — помисли си той. Почувства такъв изблик на страст — яростна, всепоглъщаща, жива като нищо друго, което досега бе изпитвал тук, на земята, или над нея. Чувствата му бяха разтърсващи, засягаха всяка частица от него.

„Не! Тя ми е братовчедка — помисли той, опитвайки се да отблъсне желанието. — Заради нощницата е, заради гърдите й. Просто защото не съм пожелавал, нито съм имал жена напоследък. Тя е моя братовчедка!“ Обичаше я и вече не можеше да потисне любовта си.

Тя се отдалечи от прозореца.

Когато тръгна към колата, Кингдън се потеше, трепереше и вътрешно се проклинаше. „Изкушение сред добре поддържаната дива природа — помисли той. — Защитник на истинската вяра, който се бори с физическата реалност на желанието. Да, майко — мислеше той. — Твоите страхове се оправдаха. От всички жени на този свят трябваше да потърся дъщерята на твоите врагове, моята собствена братовчедка. Не си ме налагала достатъчно с онази четка за коса.“

„Обичам я — повтаряше си той. — Тя е липсващата моя половинка, нежната, спокойна част от мен. Теса. Тя ме обича. Аз я обичам.“ Но той разбираше абсурдността на всичко това. Пречките не бяха в тази огромна къща, в нейното богатство, справедливата или несправедлива омраза между родителите им. Проблемът бе в собственото му непреклонно сърце. Никога нямаше да може да забрави своята вина.

„Не е честно към нея. Ще забравя тези няколко минути — мислеше той, пътувайки надолу по алеята и завивайки по празния и прашен булевард Холивуд. — Ще я забравя. Но как?“