Джаклин Брискин
Хроника на страстта (13)

5

Бъд дойде отново в къщата на Дийн точно в десет и половина. Мадам Дийн го покани в библиотеката. Документите бяха струпани така, както ги бе оставил, липсваше само черната кутия.

Дълъг като вършина мъж стоеше до прозореца, загледан навън. Лиам О’Хара, главният съветник в Южнотихоокеанската железница, беше ерген. Живееше като монах и бе посветил часове и години от живота си на железницата. Вярваше, че служи на бога на прогреса, и затова си позволяваше съвсем съзнателно да лъже, да краде, да руши. Полковник Дийн бе правил същото, но с малката разлика, че осъзнаваше своята амбициозност и знаеше, че амбициите водят хората и железопътните компании до седма глуха.

Когато мадам Дийн представи Бъд, Лиам О’Хара го погледна така съсредоточено, че Бъд се почувства като зле натъкмена част от релса. Този кокалест мъж представляваше най-мощната сила в западната част на Съединените щати. Бъд се наостри. „Трябва да победя — реши той. — Не само заради мадам Дийн, а заради мен самия.“

Тя излезе и двамата мъже останаха загледани във вратата.

— Жена — каза О’Хара. — Заради приноса на починалия й съпруг към вашия град моите работодатели искат да постъпят благородно с нея.

— Благородно? Тя притежава голяма част от тяхната компания. — Той отиде до бюрото, намери полицата и му я подаде.

Лиам О’Хара не посегна към листа. Отвори сребърната кутия за пури на полковника и извади една, за да я помирише.

— Хавански. Тадеуш определено е обичал лукса. — Върна пурата на мястото й. — Помислихте ли си, господин Ван Влайът, как — той погледна към листа в ръката на Бъд — е била платена тази полица?

— С пари.

— Чии пари?

— На полковник Дийн.

— Господин Ван Влайът, аз съм човек, който не говори празни приказки. Затова ще изложа фактите пред вас. Тадеуш Дийн получаваше годишна заплата десет хиляди долара. Добра сума, много добра, но моите работодатели смятаха, че той я заслужава. Когато постъпи на работа при тях, той имаше малък капитал. Семейството на мадам Дийн е с благороднически произход, но няма пари. Тадеуш живееше добре. — Адвокатът погледна многозначително към лавиците, пълни с книги в кожени подвързии, бронзовите статуи, кадифените завеси на прозорците. — Как си представяте, че е платил полица за сто и петдесет хиляди долара?

Бъд едва си поемаше дъх. Но не бе изненадан. „Важно е да знаете, че татко не беше истинският собственик“ — беше казала Амели. Странното раздразнение, което детето бе предизвикало у него, го бе лишило от разум. Не беше пожелал да вникне в думите му. Значи полковникът беше само служител. За да го накарат да даде всичко от себе си, му бяха предложили възможност за избор, една залъгалка. Разрешили са му да купи акции, за които се е предполагало, че не може да плати.

„Разбира се — разсъждаваше той. — Защо иначе такъв безскрупулен човек като полковник Дийн ще си пръсне черепа? Хванали са го да бърка в касата.“

Като че ли следвайки мислите на Бъд, Лиам О’Хара добави:

— Платил е дяловете си с пари на компанията.

— Това е достатъчно сериозно обвинение — каза Бъд, за да спечели време.

— Работодателите ми подозираха, че той може би фалшифицира документите. Но освен че Тадеуш Дийн бе ценен, доверен служител на железницата, той бе и техен приятел и затова те си мълчаха до този момент. Миналата седмица прекарах няколко дни в местното бюро. Каретата ми е тук. Ако желаете, бихме могли да погледнем счетоводните книги.

Този път Бъд нямаше никакви колебания. Той не беше като Хендрик — да не отстъпва от мнението си. Знаеше кога да спре да губи. „Полковникът е злоупотребявал с парите. Добре, нека да започнем оттук“ — помисли си той.

— Вярвам ви — отбеляза Бъд.

— Нашият починал приятел е харчил много повече, отколкото е печелил — продължи О’Хара. — Тази къща, къщата в Сан Франциско…

— Мистър О’Хара — прекъсна го Бъд, — вярвам на това, което казахте за счетоводните книги, но и вие трябва да повярвате на това, което ще ви кажа. Хората в Лос Анджелис са доброжелателни, сърдечни и сантиментални. Няма да е добре за компанията ви да остави една вдовица и едно дете без дом, без средства. — Обикновено любезният му тон сега бе станал остър. — Вие и вашите работодатели трябва да отчетете общественото мнение тук. През следващата година или по-следващата линиите от Ачисън, Топика и Санта Фе ще стигнат дотук. Семейството ми, приятелите ми ще са склонни да подкрепят линията, за която и моят баща е съдействал да свърже Лос Анджелис. И все пак…

Двамата мъже се погледнаха. И двамата разбраха какво предлага Бъд. В случай че убедеше мадам Дийн да забрави за дяловете, компанията трябваше да забрави миналото. Трябваше да й оставят къщата и другите приходи. Срещу това, когато конкурентните линии стигнеха до града, Бъд щеше да подкрепи Южнотихоокеанската железопътна компания.

— Господин Ван Влайът, вие сте способен млад човек. Честно казано, не очаквах да открия такъв предприемчив ум тук, в страната на кравите. Ако мадам Дийн постъпи разумно, ние няма да оказваме никакъв натиск върху нея.

„Компанията успях да убедя — радваше се възбудено Бъд. Но сигурно е, че ще бъде по-трудно да убедя една жена.“