Джаклин Брискин
Хроника на страстта (121)

10

Този път караше Кингдън. Оставиха Лайа при пансиона й и продължиха.

— Страхотно — каза той.

— Имаш предвид идеята на Лайа? — Теса премигна.

— Че какво друго?

— Но ти каза, че е невъзможно?

— Аз? Просто казах, че пилотите и самолетите са заети. — Кингдън посегна към цигарите си с треперещи пръсти. Предложението на Лайа той да се включи в играта, като намери самолет и пилот, бе уцелило точно раната му. — Тя е малък дявол.

— Тя ми е приятелка и се опитва да ми помогне.

— Какво общо има това с нейната дяволитост — драсна клечката, но не можа да я запали, — но разбираш, че не е възможно да се осъществи предложението й.

— Кингдън… родителите ми се връщат утре. — Тя пое дълбоко въздух.

— Много хубаво. — Клечката се запали и угасна.

— Защо не дойдеш на вечеря в петък?

— Не мога. — Той извади незапалената цигара от устата си. — Имам друг ангажимент.

— Моля те.

— Нямам необходимото клонче на мира, което да поднеса.

— Искам да се запознаеш с тях. За мен това е важно. — Гласът й трепна.

Теса бе привързана към родителите си и поради тази причина Кингдън избягваше да разговаря с нея за тях. Но това не означаваше, че ненавистта му бе утихнала. Майка му го бе закърмила с омраза към чичо му — и към самия себе си. Тази двойна ненавист го бе хванала за гърлото и го задушаваше.

— Значи великият мъж знае, че съм тук?

— Ще научи.

— Но все още не знае?

— Не им писах. Исках да се върнат.

— И веднага след като им кажеш, аз трябва да се появя и да им се представя, така ли? Аз съм вашият загубен племенник. Или по-добре ще е да падна на колене и да припълзя до тях?

— Просто искам да вечеряш с двама приятни хора.

— Хубави, сладки хора.

— Такива са.

Той заби пръсти в бедрото си.

— Братовчедке, запомни добре. Не искам да срещам добрите ти родители. Запомни го — и повтори думите си разчленено.

— Но защо? Как бих могла да крия от тях, че съм те срещнала?

 

— Много просто. Ще си мълчиш.

— Ще ги харесаш, Кингдън.

— Честно, вярваш ли, че ще харесам баща ти? — Успя да запали цигарата си и всмукна дълбоко. — Синът на баща ми да хареса твоя баща? Слушай, баща ми се е преструвал на глупак. Копал е нефтен кладенец в Лос Анджелис. Копал е на ръка, с кирка, лопата, две кофи и много пот. Той не е безчувствен човек. Представяш ли си как всички са му се подигравали! Да копаеш нефтен кладенец на ръка! И когато успява, твоят баща се появява. Наричат компанията си „Паловерде Ойл“! Представяш ли си — потта на баща ми — „Паловерде Ойл“. И не от баща си знам тази история, просто случайно я прочетох в някакъв стар вестник. Твоят баща, братовчедке, е получил компанията си по най-лесния начин, като я е откраднал от брат си.

— Моят баща никога не е откраднал нищо в живота си.

— Така ли? Е, аз пък знам друго. И не е само „Паловерде Ойл“. Сигурен съм, че знаеш как големият мъж е обявил за свои и локомотивите, използващи газьола за гориво. Оригиналният замисъл принадлежи на баща ми. Но патентът, разбира се, на баща ти.

Теса дишаше тежко. Той си помисли, че отново ще заплаче. Но тя се обърна към него, а сините й очи бяха станали почти черни.

— Не знам, че идеята е на баща ти, но знам за локомотива. Първоначалните планове не са били приложими и са преработвани много пъти и когато накрая локомотивът тръгнал и спрял, трябвало да използват въглища, за да го върнат в депото. Минали месеци в работа и изпитания. Баща ми похарчил всичките си пари, трябвало да вземе заем. Той сам е работил по двигателя и въпреки това все нямало резултат. Често се смее, като си спомня този период.

— Сигурен съм — отговори Кингдън. — Да натрупаш богатство от едни никакви планове сигурно си има и смешната страна.

— Баща ми дава, а не взима — отговори тя спокойно. — Той се е грижел за цялото си семейство още когато е бил петнадесетгодишен. Всеки познат или роднина, който се нуждае от помощ, търси него. Него! Но той не само дава пари. Това е много лесно. Той прави всичко, което е възможно. Помага на всички, които познава, всички онези, чиито предшественици са били в Паловерде. Той се грижеше и за дядо Хендрик, когато умираше. Седеше по цели нощи с него, защото дядо се страхуваше. Толкова много плака на погребението. Семейството ти тогава го нямаше. Спасил е живота ми, когато съм била болна от дифтерит. — Тя докосна гърлото си и Кингдън видя белега, който досега не бе забелязал. Тъничък, почти незабележим белег. — Защо е трябвало да се промени само за да открадне от брат си?

— По дяволите, ако знам! Може би във вестника нещо са сбъркали. Може би случаят се отнася до Второто пришествие. Не разбирам нищо от това, Теса. Не разбирам и защо искаш да заведеш бедния си куц роднина в твоя дом.

Тя се бе свила в ъгъла до вратата на колата, като че ли думите му й причиняваха физическа болка.

— Кингдън, аз…

Презрението към чичо му го бе обсебило.

— Защо? Или и ти си наследила нещо от това? Или и ти сключваш договор с един идиот, готов да направи луд опит, за да можеш да пробуташ сценария си? Така ли се отнасяш към един закъсал куц човек?

Устните й бяха побелели.

— Сигурно знаеш как се чувствам. Моля те… не казвай нищо повече.

— Не се притеснявай. Няма да има друг такъв случай. — Отвори вратата. — Това беше колосален удар. В минутата, в която открих коя си, трябваше да се махна от теб.

Като накуцваше по пътеката към входа, се обърна и добави:

— Ще съм ти благодарен, ако и ти не ме търсиш. — Отключи и бясно тресна вратата, след себе си.