Джаклин Брискин
Хроника на страстта (113)

2

В първия вторник на май същата година Теса ван Влайът се приближаваше към оградата на една от наетите плевни. Висока, тя бе наследила крехката структура на Амели, но с овалното си лице и тъмната коса бе истинска наследничка на рода Гарсия. Изключение правеха очите й с наситен тъмносин цвят. Облечена бе в елегантен червен копринен костюм. Стискаше под мишницата голям кафеникав плик.

— Аз съм Теса ван Влайът, очакват ме.

Влезе в студиото. Голяма част от покрива бе махната и заместена с бяло платно. Лентите Орфто реагираха бавно, когато се снимаше в помещение, и все пак прекалената светлина означаваше преекспониране. Платната разсейваха светлината и това решаваше проблема. Сцените — стена на замък, спалня, градини — бяха нарисувани върху платна, които висяха закачени, а пред тях бяха поставени само едно легло, едно дърво. Двама актьори, облечени в не особено добре прилягащи им костюми от тринадесети век, с потънали в пот лица върху белия грим, тътреха подовото осветление. Друг човек бе застанал зад камерата „Бел и Хауел“.

Закръглена актриса в подобен костюм стоеше пред огледалото и рисуваше устните си върху белия грим.

Теса се усмихна. Това бяха актьорите и обстановката, в която се снимаше двадесетминутно филмче, чийто сценарий бе неин.

Бързо пресече студиото и почука на дървената врата в дъното.

— Кой е? — обади се мъжки глас.

— Теса ван Влайът, господин Римини.

— Кой?

Тя повтори името си.

— О, Теса, влизай, влизай.

Зад кухненската маса, която служеше за бюро, седеше мъж с ботуши и сако от туид, опънато върху изпъкналия му гръден кош. Под гъстата кафява коса, която плачеше за подстригване, добродушното му весело лице излъчваше доброто здраве на проспериращ касапин. Казваше се Джейк Ринзбърг и в Ню Йорк бе работил точно като касапин. Той не се срамуваше от името си, но новата му професия продаваше илюзии и Джакопо Римини се връзваше по-добре с тях. Филмите му започваха с внушителния надпис: „Филм на Римини“. Той протегна ръка за плика.

— Трябва още да поработя.

— Така мислиш ти, а какво трябва, ще кажа аз — и примигна с кафявите си очи.

Тя му го подаде. Той разлисти страниците. Накрая каза:

— Сцената, в която той й помага да си завърже обувката, е добра. Поработи още, искам го следващата седмица готов. — Подаде й листовете, но тя не ги взе. — За парите ли се притесняваш?

— Пари ли?

— Мисля, че миналия път беше доволна, така че сумата ще е същата.

— Господин Римини…

— Пет долара повече — прекъсна я той. — Купи си някакво герданче.

Теса бе разкопчала костюма си. Носеше перлената огърлица, която родителите й бяха подарили за двадесет и първия рожден ден. На Римини никога не му бе хрумвало, че може да са истински перли, които струваха цяло състояние. Името на Теса не му говореше нищо. Отношенията между Лос Анджелис и Холивуд бяха като на кучето с бълхите. За жителите на Лос Анджелис беше ясно кои са Ван Влайътови, но „бълхите“ в Холивуд не се интересуваха.

Римини погледна към колебаещата се млада жена. Мислеше си, че тя пише неща, за които Грифит и Дьо Мил^[1] плащаха цяло състояние. Ами ако се окажеше по-амбициозна, отколкото изглеждаше?

— Пет долара отгоре и нито цент повече, това означава десет долара. — Той се усмихна.

— Не струва повече от предишния път.

Объркан, той я погледна:

— Тогава?

Теса преглътна и бледият белег на гърлото й изпъкна над кремавата копринена блуза.

— Чух, че се каните да правите пълнометражен филм — измънка тя.

Той си пое дълбоко въздух.

— Ти си шпионка — каза грубо. В този бизнес тайната бе всичко. Той смяташе да направи пълнометражен филм, първия си, за Самсон и Далила. — Кой ти каза? — настоя той.

— Една приятелка. Господин Римини, имам нещо написано. Добро е… мисля.

— Ако ще правя филм, предпочитам да наема автор, а не писател. Някой, който е писал за Бродуей. — Той бутна листовете към нея, което значеше, че я подканя да си тръгне.

Въпреки че бе срамежлива, понякога Теса демонстрираше решителност, характерна за рода Ван Влайът. Стисна дръжката на чантата си, но не помръдна.

— Добре де — измърмори Римини, — каква е идеята?

— Един летец във Франция…

Махна с ръка, прекъсвайки я:

— Спри тук. Продължавай с тези кратички истории. Рицарството е това, което продава билетите.

— Но…

— Военните филми носят загуби. Не, не.

— Господин Римини — Теса бързаше да произнесе много думи наведнъж, — авиацията е рицарство. Знаете, че за всички летците са герои. Сега те се бият във въздуха и самолетите им са като блестящи брони. Искам да направя този паралел. Знаете как, както господин Грифит и господин Дьо Мил правят в техните филми. Исторически епизоди, показани от съвременна гледна точка. Значи един рицар в Третия кръстоносен поход и моят летец.

Като чу имената на преуспелите си конкуренти, Римини присви кръглите си очи.

— Май не звучи много лошо. Ще говоря с моя автор.

— Но историята е моя — каза тя. — Ще я напиша и вие ще я погледнете.

— Без пари — отвърна той, — но ще я прочета.

— Благодаря — каза Теса.

— Хайде, че слънцето ще залезе. — Той взе мегафона, мина покрай нея и влезе в студиото.

Повече не обърна внимание на Теса, но продължаваше да мисли за нея. Всъщност идеята за филм на военна тема не го интересуваше. Но как бе научила за намерението му? Вече имаше достатъчно заделени пари в Осигурителната банка на улица Спринг, за да започне. Кой й бе казал?