Джаклин Брискин
Хроника на страстта (110)

11

Шест месеца по-късно в ясната февруарска сутрин на 1895 година тълпа се бе струпала на гара Аркадия. Входовете бяха обвити в червено, бяло и синьо, вятърът развяваше знамената, хората стояха и се оглеждаха в очакване.

Лос Анджелис се радваше на поредния празник на прогреса.

Вътре в депото чакаха униформените музиканти. Наредени бяха маси, върху които имаше чаши и шампанско. Трите реда места бяха заети. Хендрик, който пристигна сред първите, беше седнал в средата на първия ред. Лицето му заискряваше от бащина гордост всеки път, щом някой приятел се наведеше към него, за да го поздрави.

Малкото момиченце, изправено до него, му подаде голямо куче-играчка.

— Ето, дядо.

— Благодаря, Теса.

— De nada.

Беше го научила от Бъд, но Хендрик си въобразяваше, че внучката му знае испански. „Колко много прилича на баба си — разсъждаваше той. — Грехота, че мисис Ван Влайът не можа да я види.“

Теса стоеше неподвижна. Тесният белег на гърлото й бе избледнял, беше почти невидим. За разлика от другите майки, които обличаха децата си в пастелни тонове, Амели избираше ярки цветове, които отиваха на детето. Шапката и палтото на Теса бяха яркочервени и подчертаваха черните къдри и розовите бузки.

Бъд и Амели станаха, за да посрещнат новодошлия. Понесе се шепот. Защото тази жп гара, както и стотици други, всичките боядисани в един и същ сиво-бозав цвят, принадлежаха на възрастния мъж.

Всички, които се бяха събрали, наблюдаваха как домакинът и домакинята тръгнаха с господин Хънтингтън към първия ред.

Далечен шум накара хората да станат прави.

— Ето го, идва!

Диригентът вдигна палката и оркестърът засвири.

Всички наблюдаваха блестящите релси. Когато локомотивът навлезе, платформата изскърца. Беше украсен с палмови вейки и цъфнали цитрусови клонки. Вееха се знамена. Имаше огромен надпис „Паловерде Ойл-123“.

Беше само локомотив, нямаше вагони. Бъд искаше да бъде сигурен, че всичко с новото гориво ще протече безопасно. Първият вариант, направен по чертежите на 3-те В, беше променян няколко пъти. Подир три месеца работа старият ръждясал локомотив напусна Сан Бернардино и след няколко мили спря. Бяха му сложили въглища, за да го върнат обратно. Бъд и механиците направиха още няколко опита. Този, успешният вариант, използваше плоска дюза, която разпръскваше горивото в широк обхват.

Локомотивът спря на гарата. Бъд бе вдигнал Теса на раменете си, за да може да вижда по-добре. Тя пляскаше с ръце точно над главата му. Приятелите го поздравяваха.

Страхувайки се, че детето може да загуби равновесие, сестра Ленц се приближи.

— Искам да съм с теб, татко — прошепна Теса в ухото на Бъд. Гласът й бе твърде нежен и с твърде нисък тембър за дете. Бъд я свали.

— И аз искам да съм с теб, Теса. Ела да поздравим машиниста.

Детето уплашено гледаше огромната машина.

— Не искаш ли да дойдеш с мен?

Тя се притисна към него.

— Да — този път гласът й беше по-силен.

Бъд се качи в кабината. Машинистът показа на Теса как се управлява локомотивът.

— Аз карам този локомотив — гордо заяви тя.

— Точно така, скъпа.

Когато приятелите и колегите на Бъд го видяха да вдига детето в кабината, се засмяха, помахаха им. Колие Хънтингтън обаче бе човек със спартанска студенина. Той не се усмихна. Неучтиво бе от страна на Бъд да не покаже първо на почетния си гост как работи машината. Амели знаеше за сделката, която Бъд бе направил с Хънтингтън. Улавяйки недоволството му, тя се обърна към него:

— Виждате ли съпруга ми с истинската си любов?

Той погледна към младата жена и попита:

— Имате предвид детето?

— Теса беше болна от дифтерит — обясни Амели. — След болестта й останаха някои страхови реакции.

— Много жалко.

— Не съвсем. Мислехме, че ще умре. Той я спаси, като й отвори гръкляна. Колко бащи биха могли да направят такава операция?

— Много малко.

— Преди това детето беше открито, смело. Сега е станала срамежлива. Бъд я качи в кабината, за да й покаже, че няма от какво да се страхува. Опитваме се да избием спомените за страха.

— Вашият баща без никакво оправдание щеше да направи същото за вас — каза Хънтингтън. Усмихна се топло. Сякаш полковник Дийн беше негов скъп приятел от младини. Сякаш писмата на Дийн никога не бяха разбулвали неговите измами. Амели трепна, после си помисли, че може би способността да забравиш лошото също беше измежду атрибутите на властта.

— Хайде, Амели. Нека да видим как вашият силен и решителен съпруг мистър Ван Влайът е успял да ожени петролната си промишленост за моята железница. — Хвана я под ръка и я поведе към локомотива, който Теса уж караше.