Джаклин Брискин
Хроника на страстта (108)

9

Амели вдигна Теса от люлката и седна на стола. Детето се дърпаше.

— Не! Мамо! Не! — протестираше с писък тя.

— Само за минутка, Теса.

— Не, не! — Вече нямаше никакво доверие в очите на детето.

През двата дни, откакто Бъд бе тук, болестта се развиваше много бързо. Слузта бе започнала да се сгъстява и да запушва гърлото и носните кухини с нещо, което приличаше на белтъка на леко сварено яйце. Амели и Бъд се страхуваха, че мембраната ще продължи да се увеличава и втвърдява. Ако болестта не започнеше да затихва, мембраната щеше да достигне ларинкса и да я задуши.

Бъд с навити ръкави стоеше до масата, покрита с шишенца с лекарства. Извади от една кутия пръчица с тампонче в единия край и я натопи в разтвора.

Теса, която го наблюдаваше, започна да се мята отчаяно. Амели се опитваше да хване ръцете й.

— При тази процедура ръцете трябва да се вържат отзад. — Сестра Ленц, масивна в колосаната си униформа в бяло и синьо, беше застанала до вратата.

Въпреки външния си вид бе добра жена. Амели и Бъд искаха да се грижат сами за детето, но някой друг трябваше да върши останалата работа, а само медицинска сестра можеше да влиза в къща под карантина. Сестра Линц не се сърдеше на работодателите си, че всъщност не използваха високата й професионална квалификация, а я караха да готви, да мие и чисти.

— Уплашена е достатъчно и без да сме й вързали ръцете — обади се Бъд.

— Тя е такова добро, доверчиво дете — отговори сестрата и очите й се насълзиха. Беше наблюдавала много такива случаи и нито едно от децата не бе оживяло.

Успяха да й намажат гърлото, после дадоха да изпие другото лекарство. Измиха я. Смениха дрешките. Успя да хапне няколко лъжички сладолед и се почувства по-добре. Поиска да стане, за да си играе. Лекарят изрично бе забранил. Двамата се редуваха да я взимат на ръце и да й пеят. Най-накрая заспа.

Амели и Бъд отидоха в хола и сестра Ленц им занесе кафе и парченца кейк.

Някъде далеч зад хълма Бъркли се чу тътен. Те се ослушаха. Чуваше се само звукът на измъченото й дишане. Бурята приближаваше, гърмеше, святкаше, дъжд затропа по прозорците.

Бъд се размърда тревожно. За човек, който не бе свикнал на летни бури, дъждът изглеждаше ужасен.

Амели се беше загледала навън през прозореца. „Проклет да си“ — мислеше си тя, като проклинаше Господа, в който не вярваше. Не можеше да се моли за Теса. Как да иска помощ от този Бог, който или не съществуваше, или, ако съществуваше, толкова безгрижно подлагаше на мъчения собствените си създания. Погледна мъжа си.

Бъд й се бе притекъл на помощ. Нощно време въобще не спеше, наглеждаше Теса, пееше й, сменяше й дрешките, хранеше я и я пазеше. „Значи на него трябва да се моля.“

Дъждът беше намалял, стъмваше се. Бъд погледна часовника.

— Време е.

— За хлората?

Въздъхна и кимна.

— Ще ни намрази.

— Доктор Марш каза, че само така може да се спре набъбването на мембраната.

— Понякога се чудя дали и той знае какво казва.

— Бъд, това е единствената ни надежда. Ако се разрасне…

Теса се бореше отчаяно с Амели, докато тя държеше устата й отворена. През гумената тръбичка Бъд вкара лекарството в гърлото й. Малкото телце се изви. Когато всичко свърши, Теса се отпусна в прегръдката на майка си, гъгнейки и плачейки.

Бъд и Амели не проговориха. И двамата видяха, че само за няколко часа мембраната бе побеляла и бе започнала да се втвърдява.