Джаклин Брискин
Хроника на страстта (107)

8

Престилката на Амели бе мокра. Косата й бе вързана назад, подчертавайки още повече заострените фини скули и брадичка. Притеснението и умората бяха сковали гърба й.

— Видях доктор Марш и той ми каза.

Тя кимна. Без да го разпитва за внезапното му появяване, го поведе към стаята на Теса. Там вреше чайник, от който се издигаше пара с миризма на оцет. Лампата бе засенчена.

Теса лежеше в люлката и дишаше на пресекулки. Очите й бяха затворени и той щеше да си помисли, че спи, ако ръката й не дърпаше непрекъснато шала, с който бе вързано гърлото й. Той се наведе над нея.

— Здравей, Теса — каза тихо.

Тя отвори очи, замъглени от треската, сини очи, оградени с черен кръг, очите, които той виждаше в огледалото.

— Аз съм Бъд. Върнах се вкъщи. — Прибра нежно назад черната мокра косица, черна като тази на калифорнийските й предци.

„Теса — мислеше си той. — Теса.“ Защо трябваше да е толкова сигурен, че не е негово дете? Какво му става? Колко много прилича на майка му. Защо не? „Моя е — ожесточено си повтаряше той. — Моя.“

С отворени очи, тя продължаваше да го наблюдава. С опакото на ръката си той погали нежната гореща бузка, тя посегна към пръста му и се прозя. Видя сиво-белите петна по гърлото й и разбра, че мембраната вече бе започнала да се оформя.

— Всъщност беше заспала — прошепна Амели. — Доктор Марш тампонира гърлото й. Тя заплака и се задави. Изтощена е. — Амели събираше разхвърляното бельо и дрехи из стаята.

Излезе, а Бъд остана до люлката. Носът на Теса бе запушен, бузките й зачервени като живи въглени. Продължаваше да дърпа компреса.

— По-добре ли ще се почувстваш, ако те взема в скута си? — запита я той.

Тя кимна.

Зави я в одеялцето и седна в люлеещия се стол.

— По-добре ли е? — Тя се сви още повече в него. Топлината на тялото й проникна в неговото. Усещаше затрудненото й дишане.

Допря буза до меките влажни черни къдри. Амели се появи на вратата с голям чайник и се спря да погледне мъжа си и детето си. Бъд, с пресъхнали устни от страх за Теса, дори не забеляза присъствието й. Когато мъчителното дишане на малката се поуспокои и тя заспа, той внимателно я премести в люлката. Сложи скъсаната кукла под завивката до нея. Излезе от стаята и остави вратата отворена.

На печката в кухнята водата вреше в голям чайник и парата разнасяше антисептичния мирис на карбол. Амели накисна влажните дрехи. Чу го, но не се обърна. Той се приближи до нея и заразтрива схванатия й гръб.

— Заспа.

— Добре.

— Бих предпочел да беше в Лос Анджелис.

— Защо?

— Не знам. Винаги е по-добре да си болен на мястото, към което принадлежиш. — „Но сестра ми умря“ — помисли си той. — Има някаква магия — отговори.

— Ако имаше магия, бих дала живота си, за да я унищожа. Страшно е да наблюдаваш болестта и да не можеш да я спреш, нито да помогнеш. Бъд, страх ме е, много ме е страх.

— Няма да позволя да умре — отговори той.

Тя се обърна и се вкопчи в него със силата на удавник. Ръцете й го бяха стиснали през кръста, а устните й се вдигнаха към неговите за целувка, отчаяна и недвусмислена. Той я грабна, тази малка, горда жена, която обичаше, и я занесе в стаята й.

Отпусна се заедно с нея напряко на тясното легло. Пружината изскърца. С бързи треперещи пръсти те хвърляха дрехите си и тя отчаяно изви тялото си към неговото, като че ли бе изхвърлена от гребена на висока вълна.

Любовта на Амели не се бе променила. Тя бе разкъсвана от ужас и тревога. И въпреки това, ако не бе видяла промяната в поведението на Бъд към Теса, никога не би му позволила да остане в стаята при нея, нито щеше безмълвно да го покани в спалнята си. Но усетила разликата, не остави място за свенливост или разкаяни слова.

Очевидните му чувства към Теса изличиха цялото нещастие на миналото. Пръстите й се забиваха в мускулестия му гръб. Това беше Бъд, нейната скала, нейната защита, нейното успокоение. Нейната любов.

Той проникна в нея и тя почувства, че се разтапя, повтаряше името му отново и отново.

След няколко минути се размърда, като че ли искаше да стане. Той я хвана за раменете.

— Тя е добре, чуй.

Надигнаха глави. В съседната стая се чуваше равномерното затруднено дишане на детето. Амели се отпусна. Бъд се обърна към нея.

— Има нещо, което искам да ти обясня — каза той.

— Бъд, защо? Видях те с Теса.

— Трябва да ти го кажа. Досега бях толкова лош към нея. Това с 3-те В — тя няма нищо общо. И въпреки всичко я обвинявах, като че ли тя бе разрушила всичко, което имаше между нас. Всеки път, когато я погледнех, виждах 3-те В. После, когато работех по локомотива, започнах да мисля за времето, което прекарах с нея. То нямаше нищо общо с 3-те В. Просто бяхме аз и тя. И това, което правехме заедно — разходките, игрите. Най-обикновени неща, а толкова приятни. Тя ме приемаше изцяло. Като че ли разбираше, че си принадлежим един на друг.

— Още от първия миг искаше да бъде с теб.

— Спомняш ли си? Подаде ми куклата си.

— Да, Додо.

— Ти каза, че ми е дала сърцето си.

— Да, така е.

— А ако ти кажа, че тя има моето сърце?

— Скъпи, като ви видях двамата, разбрах, че е така.

— Сигурна ли си?

Амели се усмихна.

— Теса е мое дете. Тя е моето малко момиче и докато съм жив, ще мисля за нея само така. — В гласа му звучеше същата тиха, притеснена искреност, с която бе произнасял брачната си клетва.

— Бъд, не трябва да…

— Трябва. Амели, толкова се срамувам. Отвращавам се от себе си. Готов съм да се извиня, но не съществуват достатъчно думи, за да се извиня за толкова грозни постъпки. — Той замълча. — По-скоро бих умрял, отколкото да отрека, че съм неин баща. Заедно ще се грижим за нея.

Амели кимна.

— Благодаря ти — каза той.

— За какво?

— Че не каза благодаря.

— Бъд, скъпи Бъд. — Тя целуна ръката му и видя следите от изгарянията. — Какво е това?

— Бях в Сан Бернардино, правихме мащабен модел на локомотива.

Тя целуна отново ръцете му.

— Ръцете на петролния магнат — засмя се тя.

Те лежаха прегърнати, докато се чу проплакване. Амели понечи да стане. Бъд поклати глава.

— Сега е мой ред.

Теса спеше. Седна на люлеещия се стол. Той изскърца и малката се размърда и пак изхлипа. Бъд внимателно стана, за да я погледне отблизо. Теса потърка бузката си и продължи да спи. В стаята се чуваха само звуците от тежкото й дишане.

Животът му сега бе изцяло обвързан с живота на малкото момиченце, което го гледаше толкова доверчиво с тъмносините си очи, малкото момиченце, което споделяше с него малките си удоволствия и богатства. Кошмарът, който бе сънувал, бе последният път, когато подсъзнанието му бе пожелало да я нарани. Той не можеше да забрави, че бе копнял тя да бъде смачкана, пречупена и унищожена. И сега, тук в стаята с миризмата на карбол и оцет, споменът го ужасяваше. Погледна малкото момиченце, съсипано от болестта, и си помисли: „Господи, за всичко съм виновен аз. Аз й пожелавах това.“

После изтри тази мисъл от съзнанието си.

Беше упорит, решителен човек и точно по този начин обичаше. Чувствата му винаги се подчиняваха на здравия разум. Той наистина обичаше тази малка, чернокоса Гарсия. Господи, та тя беше негова дъщеря.