Джаклин Брискин
Хроника на страстта (106)

7

На верандата светеше бледа лампа.

Когато Бъд тръгна по пътеката към вратата, се появи някакъв мъж с лекарска чанта.

— Вие лекар ли сте? — попита Бъд. Настръхна целият. Другият мъж повдигна шапката си.

— Да не би някой да е болен?

— Аз съм доктор Орелиъс Марш — отговори мъжът отсечено. — А вие?

— Бъд ван Влайът. Кой е болен?

— Теса.

— Теса? Какво й е? — разтревожи се Бъд, без да съзнава, че тревогата му щеше да бъде същата, ако беше чул името на Амели.

— Мисис Дьо Реми е заета и няма да може да ви отвори. Така че имаме няколко минути. — Той деликатно се прокашля. — Мога ли да попитам какъв сте й?

— Неин съпруг.

— Съпруг?

— Да, тя се казва мисис Ван Влайът.

Видя, че на доктора не му се вярва. Хвърлил й е око, помисли си Бъд.

— Но какво общо имат нашите взаимоотношения с вашите професионални задължения?

— Преди да се роди Теса, ми трябваше адресът на някой неин близък и мисис Дьо Реми ми даде този на майка си.

Бъд кимна.

— Това не ме учуди — продължи той. — Свикнал съм на всякакви истории — венчални пръстени, съпруг, който е починал, и така нататък. Казахте, че малкото ви име е Бъд, така ли?

— Да.

— Значи вас е викала по време на раждането. Положението й бе много тежко. При първите й две посещения дори не можах да я прегледам. Най-напред някой трябваше да й вдъхне увереност. Третия път, когато дойдох тук, стаята бе леденостудена и имаше само едно легло. Всеки лекар би загубил пациент, който не желае да живее. Когато поставих въпроса пред нея така, като че ли я стреснах. Тя ме увери, че няма намерение да умира, защото е единственият човек, който може да се грижи за това дете. Бебето беше само нейно. Когато ми даде името на графиня Мерсие, разбрах, че е от отбрано общество. Тя е дребна жена и раждането беше изключително трудно. Страхувах се както за нейния живот, така и за детето. Направих каквото можах, но именно нейната решителност, нейната воля им помогнаха да оживеят. Тя е невероятна жена.

— А какви са личните ви отношения с нея? — попита Бъд.

— Ако зависеше от мен, нямаше да останат само професионални. Уверявам ви, бих я помолил да се омъжи за мен.

— И детето няма да попречи?

— Ни най-малко. Всъщност бих се радвал да осиновя Теса. Тя е прекрасно малко момиченце. Весела. Доверчива. Бих могъл да им осигуря добър дом. О, разбира се, не какъвто мисис Дьо Реми заслужава, но доста по-добър от този. — Той се усмихна на Бъд, като че ли го умоляваше за помощ.

— Независимо дали ще я наричате мисис Ван Влайът или не — отговори грубо Бъд, — то е истинското й име. Тя си има съпруг и това съм аз.

Лекарят отстъпи назад, разглеждайки Бъд.

— Явно съм сбъркал. В този квартал жена ви действително се различава от другите. Но трябва да има някаква причина, поради която е дошла тук, за да роди детето си. Ще бъда абсолютно откровен, мистър Ван Влайът. Подозирам, че Теса не е ваше дете.

Бъд усети как лицето му пламва. Стисна юмруци.

— Не трябваше да ви говоря за чувствата си към вашата съпруга — каза доктор Марш. — Но сега ви говоря като лекар, а не като мъж. Жена ви е страшно привързана към Теса. Обича детето си безумно. Какви са вашите чувства към Теса, мистър Ван Влайът? Честно казано, ако имате и най-малкото съмнение, просто си идете оттук. Точно сега не й е необходим човек, който има някакви колебания. Трябва й помощ.

Страхът се върна.

— От какво е болна?

— Дифтерит.

Дифтерит, чумата за родителите, убиецът на малките деца. И трите сестрички на Бъд бяха починали от дифтерит. Бъд бе на седем години.

Той изтича по пътеката към вратата, изкачи на един дъх стълбите и нетърпеливо почука. Вратата бързо се отвори и затвори.