Джаклин Брискин
Хроника на страстта (105)

6

Професор О’Дей, който рядко беше трезвен, разказа случая. Локомотивът, собственост на малка железопътна компания, бил изваден от употреба и сега се намирал в депото на Сан Бернардино. Директорът, който получавал малка заплата, поддържал скъпа любовница.

— Всичко е уредено. Плащай парите и локомотивът ще е твой — каза професорът с прегракналия си от пиянствата глас.

Рано сутринта Бъд се качи на влака за Сан Бернардино. Градът се намираше на стотина километра, източно от Лос Анджелис. Дори в ранната утрин горещината беше жестока.

Когато пристигна, отиде направо в депото, където намери алчния директор. Бъд обясни кой е. Човекът прибра парите и го заведе в огромно мрачно помещение.

Плоският покрив се напичаше и вътре беше непоносимо. Дървените стени се разтресоха, когато локомотивът тръгна, изпускайки облаци пара. Те се придвижваха, заобикаляйки локомотиви и вагони, оставени за ремонт. Спряха на глуха линия.

Бъд свали сакото си и започна да разучава локомотива. „Генералът“ беше най-малко на тридесет години. Оказа се, че почти всичко бе ръждясало, счупено, липсваха части. Едва ли някой можеше да го задвижи с пара — или с каквото и да било.

Бъд изтри челото си от потта. Част от него се съпротивляваше на глупавата сделка, която беше направил, друга част тържествуваше. Колкото по-трудно бъде, толкова по-малко време ще му остава да мисли за Амели и детето.

— Като начало ще ми трябва някой, който може да поправи казана, и един машинист.

— Нямам свободни хора — отговори директорът.

— Тогава променяте условията на сделката, така ли?

— Моите хора не знаят как могат да преправят локомотива така, че вместо с пара да тръгне с петрол.

— Никой не знае — усмихна се Бъд, но гласът му бе остър. — Трябва ли да отнеса молбата си до собствениците на компанията?

— Не, не. Ще ви намеря необходимите хора.

Бъд се качи в съседния вагон, за да се преоблече в работните дрехи, които си носеше. Когато се върна при „Генералът“, нисък човек с голо теме размаха кепето си за поздрав.

— Мистър Ван Влайът?

— Бъд.

— Хорас — аз съм машинист.

Бъд разтвори плановете и двамата заровиха глави в хартията.

— Мисля, че първото нещо, което ще ни трябва, е мащабен модел на казана и после да направим изчисленията си тук, на пейката — започна Бъд.

Хорас, дъвчейки тютюн, кимна.

Работата беше тежка, изнурителна, но Бъд се радваше. Два дни спираше само за да се нахрани и пак продължаваше. Накрая свали престилката, почеса се по врата и уморен тръгна към вагона, където бе оставил дрехите си. Сви се на седалката, опря очерненото си лице в плюша и почти мигновено заспа.

 

 

… Малката седеше на пода, покрит с линолеум. До нея имаше голяма красива кукла, на която тя не обръщаше никакво внимание. С непохватни по детски ръце се опитваше да направи пакет от опаковъчната хартия пред нея.

— Донесох ти кукла, защо не играеш с нея? — попита той.

Малкото момиченце, съсредоточено върху хартията, дори не вдигна глава. Объркан, той бе погълнат от съжалението към себе си, което човек изпитва. Най-накрая тя се изправи и затопурка към него с пакета. Обикновено в такива пакети нямаше нищо. Но сега Бъд видя, че беше завила нещо.

— Бъх? — каза тя.

— О ти, малко копеленце — извика той. — Махни се оттук, не искам да играя тези глупави игри.

Тя му се усмихна с доверчивата си беззъба усмивка, като продължаваше да му подава подаръка. Той ритна сърдито свитата хартия. Нещо изпадна. И когато погледна, видя живо, тупкащо сърце. Някъде в далечината чу глас:

— Тя ти даде сърцето си.

И отново погледна към момиченцето, то се беше свлякло на пода до краката му. Беше мъртво…

 

 

Събуди се, хлипайки.

Очите му бяха мокри. Тялото му плуваше в студена пот. Изтри очи. От работилницата се чу шум. Не можеше да заспи. „Отвратителен кошмар — помисли си той. — Та аз не съм я наранил. Беше много добре, когато си тръгнах.“ Мислите му запрепускаха назад в спомените за Теса.

Изведнъж разбра, че мисли само за нея, а не за 3-те В. Какво се бе случило с него по време на кошмара, че можеше да мисли за детето, без да мисли за брат си?

Бъд се обърна на другата страна. „Тя ме харесва“ — помисли той и скоро заспа отново.

По-късно, когато продължаваше работата си по макета, често в съзнанието му изникваха моментни сцени на протегнатите детски ръце с мнимите подаръци. Горещият метал съскаше във водата, а той чуваше детските устни да произнасят името му „Бъх“. Нанасяйки поправки на чертежите, си представяше споделената усмивка. „Тя ти даде сърцето си.“

Бъд рядко оставяше нещо недовършено. След пет дни с Хорас завършиха мащабно умалените тръби; оставаше им да направят най-важната част — дюзата, която да впръсква горивото и парата. Но Бъд знаеше, че трябва да се върне в Оукланд. „Искам да бъда отново с нея“ — повтаряше си той. И замина.

Пътем спря в Лос Анджелис и намери професор О’Дей почти трезвен. Нареди му да замине за Сан Бернардино, за да наблюдава работата.

— Ще се върна след три дни — каза му той.