Джаклин Брискин
Хроника на страстта (102)

3

В хола нямаше маса. Вечеряха, седнали на канапето. Той разбираше, че покупките за вечерята бяха изчерпали средствата й. Беше донесъл бутилка шампанско и пиеха пенливата течност в чаши, взети назаем от мисис Фарнеси. Амели бе облякла рокля, която той не бе виждал преди. Хранеха се, смееха се. Вдигаха тостове и пак се смееха. За първи път тя бе същата Амели, която познаваше.

Когато отиде да донесе кафето, той седна на пода.

— По-удобно е, пробвай.

Тя му подаде двете чаши и седна до него.

— Обичахме да сядаме на земята, когато правехме пикник. Спомняш ли си? Когато се срещахме в Паловерде.

„Паловерде“ — си помисли той. Толкова много спомени бяха разрушени от един грозен миг.

— Откъде имаш тази красива рокля? Кой ти я купи?

— Един от стотината ми обожатели, които ти със сигурност си забелязал да се мяркат насам.

— Кой?

— Майка ми я изпрати за рождения ми ден.

— Тя не ми каза къде си.

— Знам, аз я бях помолила.

— И колко бяха?

— Кои? Рождените ми дни ли?

— Не, обожателите.

— Около стотина — отговори тя.

— Ами, няма нито един.

— Толкова ли зле изглеждам? — Тя се наведе и го целуна нежно.

Остави чашата и се премести до нея, за да отговори на целувката й. Когато устните им, с дъх на шампанско, се срещнаха, той сложи ръце върху китките й.

— Скъпа — прошепна, привличайки я към себе си.

Пръстите й проследиха лицето, после врата му, той усещаше полъха на миглите й, дъха й, неописуемата сладост, която изпитваше от докосванията й.

— Никога не пожелах някой друг — изповяда се тя.

— Наистина ли?

— Наистина.

— И аз.

— Толкова много ми липсваше.

— О, скъпа… — Обзе го онази болезнена нежност, която бе изпитвал към нея преди. Не можеше да промълви и дума. Сложи ръката й върху сърцето си. Върху своята ръка усещаше гърдите й, бързите удари на сърцето й. Изпълваше се с изобилието на дълго отказваната му любов. Искаше му се да изтрие грозните думи, които й бе казал, да й докаже, че цени повече нея, отколкото физическия акт. Целуна я по очите, по челото.

— Мамо — обади се Теса зад затворената врата.

Амели се стегна.

— Бъд — прошепна тя.

Той не я пускаше.

— Ще заспи.

— Мамо… — Този път детето проплака.

Амели се измъкна от него и се изправи.

— Оставяла ли си я някога да се наплаче?

— Тя плаче много рядко.

— Нищо чудно. Ти непрекъснато я глезиш.

Амели не отговори. Отстъпвайки назад, с полата си обърна чашката с кафето, но въобще не забеляза. Втурна се към Теса. Той се отмести настрани, но кафето вече се бе разляло по сакото му.

Чу я да казва:

— Какво има, Теса, сънува ли нещо?

Плачът постепенно стихна и той чу скърцането на люлката и гласа на Амели, която нежно й разказваше приказка за принцеса, която се казвала Теса и която сънувала лош сън. Струваше му се безкрайна. „Нарочно се бави“ — помисли той. Отиде в банята да почисти сакото си.

Когато тя се върна, беше седнал в плетения стол и тъжно гледаше тъмния прозорец.

— Бъд — каза тя, — късно е.

— Девет и половина.

— Уморена съм.

— Казах, че я глезиш, престъпление ли извърших?

— Не мисля, че е разглезена.

— Ти как го наричаш? Тя си иска своето.

— Та тя е още бебе и наистина плаче много рядко. Толкова е храбра и нежна. Вярва ти безрезервно, и то от първия миг. Или ти така се стараеше да ме очароваш чрез нея, че въобще не си я забелязал?

Беше толкова близо до истината. Бъд присви очи.

— Цяла седмица играх ролята на бавачка.

— Тя ти отдаде сърцето си.

— А ти? — пита той сърдито.

Амели стисна ръцете си така силно, че кокалчетата й побеляха.

— Значи, когато ти си тук, аз не мога да отивам при нея, така ли? — Гласът й бе много тих. — Това ли искаш да кажеш?

Преди този момент никой от тях не бе споменал онзи страшен ден, когато Света Ана бе разигравала своята ярост из Лос Анджелис.

Той пое няколко пъти въздух, за да се успокои.

— Амели, само преди няколко минути не разбра ли, че съм луд по теб?

— Съжалявам — отговори тя. — Не исках да се получи така. Несправедливо е.

— Несправедливо? Това бе най-щастливият миг в живота ми. Кажи ми, не беше ли същото и за теб?

Тя му обърна гръб.

— Бъд, опитай се да разбереш. През цялото време си недоволен от нея. Нищо не ти харесва. Разбира се, ти се опитваше да го скриеш. Но дори и да не беше най-скъпото нещо в живота ми, никога не бих предпочела моето щастие за сметка на нейното. Изключено.

— Искаш да ми кажеш, че всичко свърши?

Тя се обърна и той видя, че лицето й е мокро.

— Да, освен ако признаеш искрено, че чувствата ти към Теса са се променили.

Бъд я изгледа, лицето му бе пламнало от гняв. Грабна шапката си, с широки крачки прекоси хола и излезе навън.

Едва когато потъна в студения солен въздух на залива и фериботът пореше тъмните води, той разбра, че никой нормален човек не би изпаднал в ярост, задето някое бебе е трябвало да бъде успокоено през нощта. Съзнаваше, че Амели бе права. Нищо в Теса не му беше приятно. Нищо. Тя символизираше загубата, предателството.