Джаклин Брискин
Хроника на страстта (10)

2

Тя запали газовия фенер в стаята, пълна с лавици с книги. Не затвори вратата. Оглеждайки хола, нареден с мраморни плочки, Бъд видя тъмна тежка фигура, седнала на един от столовете с висока облегалка. Беше гувернантката. „Какво си мисли тази възрастна жена, че ще направя — помисли си той. — Че ще изнасиля това отвратително момиче?“

Голямото бюро и тежката дъбова маса бяха покрити с прилежно подредени документи.

— Всичко е тук — каза Амели.

— Сега ще погледна.

— Мама наследява всичко, с изключение на къщата в Сан Франциско. Татко я е оставил на мен. — Последните думи бяха изпълнени с копнеж.

— Ще прочета завещанието. — Думите му означаваха, че може и да си тръгне.

— Притежаваше най-вече акции в Южнотихоокеанската железница, около двадесет хиляди дяла. Поне такава е сумата в удостоверенията.

— Ще ги сметна веднага щом като погледна документите.

— Не всичко е в документите, господин Ван Влайът. Мистър О’Хара вече беше тук.

Бъд взе един от документите и започна да развързва червения конец. И пак все едно че ще си тръгва.

— Татко е платил дяловете си. Важно е да знаете…

— Момент.

— … че баща ми не беше истинският собственик.

Най-накрая Бъд се ядоса. Тия жени изобщо не разбират законите.

— Амели, полковникът сигурно ви е учил да му помагате? Негова помощничка ли бяхте? — Той говореше с приятен, закачлив глас, като натъртваше думите.

Намеренията му бяха ясни. Искаше да я постави на мястото й.

Тя пое дълбоко въздух и фината памучна материя се опъна, очертавайки нежни девически гърди. „Не е съвсем дете“ — помисли си Бъд и се засрами. Придвижи се към полиците, като че ли търсеше някаква книга. Беше с гръб към него. Бъд, както и всеки в Лос Анджелис, знаеше колко близки бяха полковникът и дъщеря му.

— Мила, съжалявам — каза той и пристъпи към нея. Тя се обърна. С усилие, което той все още не можеше да си представи, успяваше да не заплаче.

— Нямах намерение да ви чета лекция, господин Ван Влайът. Но тук има толкова много документи, а времето е толкова малко. И си помислих…

— Помислихте си, че съм като брат ми.

— Зная, че не сте като него.

— Това добре ли е или зле?

Тя погледна към документите, прилежно подредени върху бюрото и масата.

— В този случай е добре — отвърна тя, като се усмихна малко заговорнически. Но после лицето й отново се натъжи. — Вие бяхте толкова мил и смел — добави тя.

— Смел?

— Вие ни поднесохте съболезнованията си. Вие бяхте единственият, който… — Тя внезапно избяга от стаята.

Бъд слушаше леките стъпки по мрамора, затихващи нагоре по стълбите. Усилието на Амели да не заплаче пред него му се видя странно. Харесваше момичета, които открито плачат. Когато 3-те В се върне следващото лято, ще му намери подходящо момиче. И все пак, мислейки това, Бъд ясно си представи как някъде над главата му едно дете плаче само, потънало в горда скръб.