Джаклин Брискин
Хроника на страстта (99)

6

Седмица по-късно Бъд се движеше рано сутринта по мокрите павета на улица Маркет в Сан Франциско. Дъждът удряше по покрива на каретата. Той притисна до себе си кожената чанта. Вътре имаше чиста яка и планове. През последните няколко дни бе висял на главата на професор О’Дей, който сега работеше за „Паловерде Ойл“.

Беше пил и чакал, поглеждал през рамото иззад тесния гръб на професора, докато се появиха прекрасно направените чертежи.

Влезе в преддверието на хотела. Даде щедър бакшиш на портиера и получи необходимата му информация. Занесоха багажа в стаята му, той носеше само чантата. Обръсна се в бръснарницата, върна се в стаята и сложи чистата яка. През цялото време мислено се разправяше с пазачи, секретарки и всички останали. Тръгна бързо по дългия коридор, постлан с килим, и почука на вратата на апартамент 407.

Вратата се отвори. Възрастният човек, който стоеше пред него и който бе сниман, изобразяван на различни карикатури, известен на всички в Калифорния, беше Колие Хънтингтън, президентът на Централната и Южнотихоокеанската железници, човекът, който бе разорил много хора, включително Хендрик ван Влайът и полковник Дийн. Масивните рамене вече бяха отпуснати, добре оформената му брада и мустаци бяха абсолютно бели. Въпреки възрастта, оставаше мощна и властна фигура.

Бъд се вгледа в студените изпитателни очи, изненадан, че възрастният човек сам бе отворил вратата. Чувстваше се така, като че ли бе доброволец в армията и трябваше да се изправи пред цял взвод войници с насочени към него пушки. „Не бива да се проваля — мислеше си той. — Точно сега не! «Паловерде Ойл» зависи от тази среща. Животът ми зависи от нея.“

— Казвам се Бъд ван Влайът — каза той. — В тази чанта нося чертежи, които всяка година могат да ви спестяват милиони долари.

— Знаете ли колко е часът, млади човече? — Не че наистина го питаше.

— Работното време още не е започнало, сър. Но лично аз работя много и продължително. И за вас съм чувал същото.

— Значи сте се промъкнали тук рано сутринта, за да станете мой благодетел?

— Първо на самия себе си и после на вас, сър.

Хънтингтън се изсмя, което можеше да значи, че думите на Бъд го бяха развеселили. Кимна, което значеше, че Бъд може да го последва. Минаха през тежко обзаведени приемни. После възрастният човек отвори тапицирана с кадифе врата.

Личният му кабинет рязко се различаваше от останалите помещения. Най-обикновена лампа осветяваше дълга маса, на която имаше писма и договори. Единият край бе разчистен за работа. Зад нея Колие Хънтингтън положи масивното си тяло върху обикновен дървен стол. Погледна малкия часовник.

— Давам ви петнадесет минути — каза той. — Не повече.

— Аз съм от Лос Анджелис и съм собственик на „Паловерде Ойл“.

— Чувал съм за „Паловерде Ойл“. Малка компания без много капитали. И вие, както всички в Лос Анджелис, в скоро време ще имате трудности с продажбите на петрола. Вече струва по-малко от десет цента на варел, така ли е?

— Е, не е чак толкова зле.

— Ще стане. Тогава как ще се оправяте?

— Няма проблем, сър, благодарение на плановете, които нося.

— Които, приемам, са свързани по някакъв начин с железниците.

Бъд пое дълбоко въздух:

— Имам планове за локомотив, който да се движи с пара и газьол^[1].

— О! — отбеляза съвсем равнодушно Хънтингтън. — И как е, вашият работи ли?

— Не съм чувал да има други такива, сър.

Възрастният човек отново се изсмя.

— Все още такъв не е минавал през бюрото ми, но ще минат, ще минат. Вие сте напорист млад човек. Това ми харесва. Дайте да ги видим.

Бъд отвори чантата, извади чертежите и ги разви. Докато Хънтингтън ги разглеждаше един по един, Бъд чуваше увеличаващия се шум по улицата.

— Каква е тази тръба?

— Свързана е с дюзата, която впръсква сместа в горивната камера.

Той кимна. Накрая каза:

— Във всичко това има някакъв смисъл.

— Ще проработи.

— Вероятно — кимна Хънтингтън.

— После „Паловерде Ойл“ ще го инсталира на някои от вашите локомотиви, естествено.

— Не, няма да го направя.

— Моля?

— Чухте ме правилно, сър.

— Мога ли да попитам защо, сър?

Колие Хънтингтън се облегна на твърдия си стол.

— Вие не сте глупав, мистър Ван Влайът. Но твърде сте млад. Не разбирате спецификата на властта. Искам да кажа, силата, която само Господ може да дари на човека, силата, която ти позволява да властваш над останалите хора. Ако човек е получил този дар, той трябва да му се посвети. И след като анализира всичко, човек разбира, че всъщност не той притежава властта, а властта притежава него.

— Не съм завършил висше образование, сър, така че философската страна на въпроса не е моята сила. Но винаги съм бил добър по математика. На Запад нефтът е много по-евтин от въглищата дори и за вас. Как ви звучи това в долари и центове?

Възрастният мъж гледаше толкова алчно към чертежите, че Бъд почувства страхотно облекчение, задето бе наредил на адвоката си да ги патентова.

— Току-що ви обясних — продължи Хънтингтън. — Когато бях млад, двете железници достигнаха на Запад, в Калифорния. Сега слаби и дребнави хора говорят, че съм ги ограбил. Но без мен, без моите партньори, разбира се, тази земя нямаше да струва нищо. Аз й дадох, а не взех. Никой от тях нямаше силата да построи железницата.

— Така е, сър. И моето изобретение ще увеличи вашата власт.

— Не, мистър Ван Влайът. Тук бъркате. Някой ден Сан Франциско ще отстъпи на вашия малък прашен градец, защото там е петролът. И петролът ще се използва като тяга за локомотивите и не само тях, а и за корабите и за всякакви други превозни средства. Затова хората, които ще контролират производството му, ще контролират и средствата, чрез които тази планета ще се придвижва. И именно те, а не железничари като мен, ще властват над света.

Бъд осъзна, че Хънтингтън не само виждаше в бъдещето, но и можеше да говори за него. В този миг разбра нещо много важно. Напредъкът на човечеството идваше не от благородните, творчески и щедри духове, а благодарение на хора като Колие Хънтингтън. Бледите очи премигваха.

— Човек може да притежава власт — продължи Хънтингтън, — но взаимоотношенията са подобни на тези между коня и ездача. Юздите никога не трябва да се отпускат доброволно. Разбирате ли? Трябва здраво да държите това, с което разполагате. Ето причината, поради която ви казах не, мистър Ван Влайът.

— А ако някоя друга железница, да речем от Санта Фе, успешно внедри тази новост, сър? Тогава какво ще направите?

— Естествено, ще трябва да отстъпя и да приема промяната. — За момент той остана неподвижен на стола си, после се изправи. — Но аз имам задължения към властта и с нито един ден няма да ускоря прехода. Защо ви напусна Амели?

Бъд се беше научил да контролира чувствата си по време на сериозни разговори. И въпреки това въпросът на Хънтингтън бе толкова неочакван, толкова стряскащ, че той не можа да отговори. Чу се само как пое дълбоко въздух.

— Хайде, хайде. Защо сте толкова изненадан? Мистър Ван Влайът, знам кой сте, откъде идвате. Или си мислите, че пускам при мен всеки току-що избръснат млад мъж? Двама от моите слуги и секретарят ми са в съседната стая. А слугите си съм взел според физическата им сила. Ако не ви познавах, щях да ги извикам. Аз следя всичко, мистър Ван Влайът. Това е другото задължение на властта и вие трябва да го научите. Не знаете къде е, нали?

Бъд не можеше да проговори. И все пак въпросът означаваше, че Амели е жива. „Тя е жива — мислеше си той, — жива е!“ Облекчението, което изпита, беше зашеметяващо.

— За информацията, която ви дадох — Хънтингтън говореше с равен, студен глас, — можех да получа всичко, което поискам, нали?

Бъд погледна алчните избелели очи и си спомни кого имаше насреща си.

— Можехте да се пазарите — отвърна той и се изкашля. — Но няма да го направите.

— О! Защо?

— Защото си приличаме — отговори Бъд. — Защото властта е сграбчила и двама ни. И вие ме предпочитате на своя страна, искате аз да ви принадлежа. Когато моят локомотив тръгне, вие ще пожелаете да го дам на вас, а не на някоя друга линия.

— Тя беше очарователно малко момиченце. Клетият полковник Дийн. Толкова много да причиниш на детето си. Кое ви кара да бъдете толкова сигурен в себе си?

— Защото съм на прав път, затова — отговори Бъд.

Хънтингтън погледна часовника.

— Времето ви изтече, мистър Ван Влайът. — Наблюдаваше как Бъд навива плановете си. — Аз имам нещо, което вие желаете, и вие имате нещо, което аз желая — продължи той, водейки Бъд през празните стаи към вратата. — Една проста търговска сделка.

Бъд мълчеше. Трябваше да се въздържи да проси и моли. Знаеше законите на търговията.

На вратата Колие Хънтингтън посочи към чертежите с дългата си ръка с изпъкнали вени:

— Когато успеете, аз ли ще го получа?

— Естествено — отговори Бъд.

— Казва се мисис Дьо Реми. Живее в Оукланд.

Вратата се затвори. Бъд пусна чантата на земята и се опря на стената, наведен да притисне стомаха си. Не можеше да си поеме дъх.