Джаклин Брискин
Хроника на страстта (95)

2

През юни времето стана топло. Доня Есперанса вече не можеше да става от леглото. Хендрик закачи портрета на дон Винсенте на стената срещу нея.

Следващата неделя 3-те В дойде да я види. Майка му отказа морфина, който доктор Уидни искаше да й сложи. Просто изпи билките, които Мария й бе приготвила, и болката утихна.

— Какво има, Винсенте, изглеждаш толкова тъжен? — попита тя.

— Понякога мамо, бих искал да съм католик като теб и Юта. Изповедта трябва да е голямо облекчение.

— Можеш да ми кажеш всичко, което искаш. Скоро то ще бъде тайна завинаги. Става въпрос за Амели и детето, нали?

— Юта ли ти каза?

— Винаги съм знаела какви са чувствата ти към Амели. Пък и ти никога не си ги скривал от мен. Двамата с Бъд сте се скарали и тя си е тръгнала в момент, в който една жена никога не би го направила.

— Аз… мамо, мисля, че детето е мое. — Изричайки думите, 3-те В наведе глава. Изповедта, вместо да го облекчи, го накара да се чувства още по-зле. — Те се обичаха и аз се намесих. Може би съм я убил.

Доня Есперанса се вгледа в човека, за когото най-много съжаляваше, че ще изостави:

— 3-те В, не трябва да се виниш.

— Не мога.

— Какъв е смисълът да се тормозиш? — попита тя. — Миналото не може да се върне, а бъдещето не е в твои ръце, то е в ръцете на Господа. С Мария си говорихме за това тази сутрин.

— Мария? — той я погледна. — Тогава ти знаеш къде е Амели?

За миг на устните на доня Есперанса се появи една от редките й усмивки.

— Сигурна съм, че не вярваш на глупавите приказки на Мария.

— Искам да им вярвам — отговори той. — Искам да знам къде е Амели.

— Бих дала всичко, за да видя бебето поне веднъж — изрече доня Есперанса.

— И аз. — Той замълча, после каза: — Може би е мъртво.

— Винсенте, не говори така. — Тя се пресегна към ръката му.

— Мамо, защо да те тревожа точно сега?

— Аз те попитах — отговори тя и сложи ръката му до бузата си. Затвори очи. Билките на Мария я упойваха.

3-те В погледна към портрета на дядо си. Тялото на белия кон беше огромно. Вдигнатите предни крака бяха застинали в невъзможна поза. Дон Винсенте, на около тридесет години, бе застанал така, като че ли танцуваше, а не бе на гърба на коня. Само костюмът бе нарисуван добре. Беше същият, който 3-те В бе носил в нощта на fandango.

„И аз съм същият комарджия като него“ — помисли 3-те В.

Бъд му бе изпратил чек за неговия дял от „Паловерде Ойл“ и с парите 3-те В бе купил парцели. Юта, която ненавиждаше комарджийството, го бе насърчила. Завистта към етърва й, сега и с нов нюанс, я пришпорваше. Нямаше значение, че Амели не бе в Лос Анджелис, нейното бягство не бе достатъчно за Юта. Тя искаше пълна победа. За Юта превъзходството се измерваше в пари. Трябваше да бъде по-богата от Амели и виждаше петрола като средство за това.

Доня Есперанса, дишайки равномерно, отпусна ръката на 3-те В и той излезе на пръсти от стаята.

Мария беше седнала на пода до вратата, смалена като дете. Точно като такова дете тя бе дошла в Паловерде. Погледна 3-те В. Само очите й бяха жизнени.

„Сигурно е много над осемдесет“ — помисли 3-те В.

Приседна близо до нея, вдишвайки аромата на зехтин и билки.

— Мама ми каза, че сте говорили за мисис Ван Влайът, за Амели.

— Която не е в Лос Анджелис.

— Къде е?

Чу се странен смях.

— Какво те кара да мислиш, че знам повече от другите?

Той въздъхна.

— Мария, помогни ми.

Тя го погледна изпитателно.

— Моите задължения скоро ще свършат — отговори тя. — Тогава ще умра.

— Мария?

— Не мога да ти помогна. Когато му дойде времето, ще изпиташ много скръб и ще се чувстваш виновен. Сега ти си взел от брат си. После той ще вземе от теб.

— Какво искаш да кажеш?

— За един живот една смърт — отговори тя неразбираемо.

Изтощен, 3-те В стана и мълчаливо мина покрай нея. Тя наведе глава и скри лице между колената си.

— Тя, моята дарба не е благословена — изломоти старата жена.