Джаклин Брискин
Хроника на страстта (94)

1

Смъртта дебнеше доня Есперанса. Доктор Уидни продължаваше да повтаря, че почивката може да я излекува. Хендрик решително говореше за предстоящата лятна ваканция, която щяха да прекарат в „Хотел дел Коронадо“ близо до Сан Диего. Въпреки това доня Есперанса с медицинските си познания разбираше какво става.

През студените април и май тя си почиваше в гостната. Покриваше подутите си крака с вълнено одеяло. Предпочиташе да седи в тази рядко използвана стая вместо в слънчевата, където обикновено седяха с Хендрик, заради портрета на баща си. Той беше закачен над камината, изрисуван на бял кон. Вглеждайки се в него, тя запаметяваше всяка подробност от картината: тъмната брада на дон Винсенте, розовите му бузи, костюмът, украсен със сърма и злато, който му бе струвал три хиляди декара от земята, пръстенът с аметиста, който беше проиграл на карти. Изучаваше портрета, като че ли той можеше да й разкрие загадката на прераждането, което беше и загадка на смъртта.

„Нейните хора“ някак си бяха научили за състоянието й. Прииждаха, често отдалеко, винаги пеша — бедни възрастни мъже и жени, и чукаха на задната врата. Независимо по кое време идваха и колко силна бе болката й, доня Есперанса ги посрещаше. Когато си тръгваха, всеки от тях целуваше голямата, сега покрита с тъмни петна ръка като за последно сбогом.

Идваха и други гости, солидни дами, облечени в черно, нейни приятелки. Пиеха шоколад с нея, уверявайки я с меките си испански гласове, че изглежда по-добре и че скоро ще стане от леглото. Юта, която беше отново бременна, всеки ден довеждаше Чарли Кингдън. Вечер Хендрик оставяше вестниците непрочетени, за да разговаря с нея. Често говореше за годините, в които бе пристигнал в Лос Анджелис. Синапът бе цъфнал и малкото градче изглеждаше като позлатено.

— Това бе мястото, за което бях мечтал, и реалността поне веднъж, мила моя, се бе оказала по-добра от мечтата. — Като казваше това, бледосините му очи я поглеждаха многозначително и тя разбираше, че той, за когото комплиментите не съществуваха, искаше да й каже колко щастлив е бил животът му с нея.

Доня Есперанса копнееше да научи нещо за второто си внуче — детето на Бъд и Амели. Разбираше глупостта на този предсмъртен копнеж, но колко много искаше да знае дали е момче или момиче, дали бе с тъмна или със светла коса. Копнееше да го подържи в ръцете си поне веднъж. Бяха й казали само, че Амели е заминала, а тя искаше да разбере защо. И поглеждаше в лицето по-големия си син. То беше набраздено от дълбоки бръчки на пиянство и преумора и сърце не й даваше да го запита. „Силните изпитват и по-силна болка“ — мислеше си тя.

Една вечер Хендрик и Бъд вечеряха. Доня Есперанса вече не можеше да сяда на масата. Сервираше им племенницата на Мария, която сега бе готвачка.

Хендрик дояде задушеното. Остави със замах вилицата и ножа на масата и запита:

— Колко време Амели и детето ще останат във Франция?

— Кой ти каза, че са във Франция? — отговорът на Бъд бе груб и студен.

Хендрик премигна, но не се запъна.

— Нали отиде там заради раждането?

Бъд напусна Лос Анджелис след деня, в който се бяха сбили с 3-те В. Много се надяваше, че ще намери жена си във Франция, където вече веднъж бе отишла, след като бе напуснала. Когато графиня Мерсие му беше отворила вратата, го бе посрещнала с думите: „Какво се е случило с дъщеря ми? Защо не е с вас? Вие защо сте тук?“ Тревогата в изпъкналите й кафяви очи бе достатъчно истинска, за да убеди Бъд, че тя не знае къде е Амели.

Нае най-добрите френски детективи, посети всички роднини на Ламбал, отиде дори в Колмар — само за да научи, че мадмоазел Кьостлер току-що бе починала. След три дни се върна в апартамента на графинята. Тревогата продължаваше да витае в очите й, но въпреки израза на все още красивото й лице усети, че в негово отсъствие тя бе разбрала нещичко. „Студенокръвна кучка — помисли си той. — Преди беше скрила болестта на Амели, няма да ми каже нищо и сега.“ Нареди на детектива да удвои усилията си и после взе първия обратен параход. Остана достатъчно дълго в Ню Йорк, за да наеме други детективи. Но нито френските, нито американските намериха някаква следа. Бъд продължаваше да им плаща значителни суми.

— Момче ли е или момиче? — продължаваше Хендрик.

Бъд не отговори.

— Бъд?

— Колкото до мен, това дете не съществува.

Хендрик се дръпна, брадичката му затрепери.

— Виждаш колко болна е майка ти. Иска да знае.

— Мама никога не ме е попитала.

— Но то е нейно внуче.

— Това поне е сигурно — отговори Бъд и грозният смях озадачи баща му.

— Амели не знае колко болна е майка ти. Ако знаеше, със сигурност щеше да доведе детето тук.

Бъд отмести чинията си, стана и отиде в съседната стая. Момичето разчисти масата.

— Бъд — извика Хендрик. — Десертът.

— Нямам време — отговори той. — Чакат ме на новата площадка.

Като чу това и заради отвращението, което изпитваше към нефтения бизнес, Хендрик реши, че проблемите на Бъд идват от „Паловерде Ойл“. „До деня, в който нефтът избликна — мислеше си той, — Бъд и хубавото малко момиче бяха щастливи заедно. Бъд се разбираше с брат си и никога не се бе държал така с мен. Петролът го промени.“ Хендрик знаеше, че Бъд залагаше на всичко с лекотата, характерна за рода Гарсия. Парите бяха потънали в тази налудна афера, той продаваше недвижимите си имоти един след друг. Работеше по осемнадесет часа на ден, а може би и повече.

— Син си ми и мое задължение е да ти кажа, ти си се побъркал по нефта. Затова си се скарал с брат си, затова те напусна жена ти. Сега ще му позволиш да те отдели от майка ти и от мен, така ли?

— Татко, не мога да говоря за нея, това е всичко. Господи, да не знаеш дали е жива или мъртва!

Очите на Бъд се бяха насълзили. Хендрик, ровейки се назад в мислите си, не можеше да се сети за случай, когато Бъд да беше плакал, освен някъде в ранното детство. Хвана сина си за ръцете.

— Продължавай — каза той дрезгаво, — докато човек е млад, трябва да работи здравата.