Джаклин Брискин
Хроника на страстта (90)

4

Намери Бъд в магазина.

— О, Юта, каква приятна изненада! — Бъд се изправи.

Юта затвори вратата на канцеларията.

— Какво се е случило?

— Дойдох за малко да се спася от този ужасен вятър.

Вратата се отвори и някой напомни на Бъд, че влакът за Санта Паула тръгва след тридесет и пет минути.

— Да, знам. Благодаря. — Вратата се затвори и той се усмихна на Юта. — Тактично искаше да ти каже, че нямам много време. Спомена ли ти 3-те В, че заминавам?

— Там ли ще останеш тази вечер?

— Да, само тази.

— Няма ли Амели да се чувства самотна?

— Тя никога не се оплаква. Сигурно скоро ще трябва да оставам вкъщи за по-дълго.

— Никога не се оплаква?

— Да, и тя е запалена по „Паловерде Ойл“ като всички останали.

— Какво прави, когато те няма?

— Много добре знаеш. Чете, свири на пиано, посреща гости. — Той пропусна да спомене, че тя водеше счетоводството на магазина, тъй като бяха решили да не казват на никого. — Вижда се с мама, с теб и Чарли.

— О, много великодушно от страна на великата дама да се вижда с бедните си роднини като мен и Чарли Кингдън.

Бъд я изгледа косо:

— Юта, тя те харесва от сърце.

— Колко благородно!

— Знаеш ли, Санта Ана трудно се понася от хора, които не са родени в Лос Анджелис. Върви си вкъщи, изкъпи се и си почини. Ще се почувстваш по-добре.

— По-добре ти да си отидеш вкъщи. Забрави за пътуването си. Виж какво прави 3-те В у вас.

Погледът на Бъд потъмня.

— Жена ми и 3-те В са приятели от времето, когато я познавам.

— Приятели? Ха-ха!

— Скъпа, знам, че изпитваш ревност към нея. — Бъд отдавна бе разбрал това, което Амели не можеше да разбере. От първия ден, в който бе срещнал Юта, разбра, че тя завижда на жена му. — Хайде, замълчи и си тръгвай. Недей да казваш нещо, за което после ще съжаляваш.

— Ти трябва да говориш, Бъд. Попитай жена си как след толкова много години е забременяла. Трябва е чудо, не мислиш ли? Попитай я как стана номерът? Попитай я за нейния добър приятел.

— Излез оттук! — Гласът му пресипна. Беше се изправил. — Изчезвай оттук, по дяволите. И от сградата, тя е моя.

— Но детето не е твое — гласът на Юта виеше, както виеше вятърът навън. — На 3-те В е!

Червените петна по лицето и бяха станали още по-ярки. Полата й изшумоля и тя тресна вратата след себе си.

Бъд остана на място, загледан в прозорците. Вятърът развяваше знамената, накланяйки стълбовете. Бавно отиде до закачалката и си взе шапката. Куфарът остана на пода.