Джаклин Брискин
Хроника на страстта (9)

1

Една седмица след заминаването на 3-те В по време на вечеря на вратата се почука. Бъд остави салфетката и отиде да отвори. Съседи и приятели често пристигаха по това време, поканени да прекарат вечерта тук. Преди две години в Лос Анджелис се появиха телефони, но досега бяха инсталирани само деветдесет и един поста. Повечето от хората, включително и Хендрик, считаха, че звъненето на апарата поврежда слуха. На вратата черният прислужник на семейство Дийн подаде плик, адресиран до господин Хендрик ван Влайът. Бъд донесе писмото на масата и Хендрик го отвори с ножа за плодове. Мадам Дийн бе написала:

„Ще отделите ли един час от времето си тази вечер, за да ми помогнете във връзка с бизнес дела?“

Хендрик се закашля. Температурите бяха паднали. Всяка нощ падаше мъгла и гърлото го болеше. Закашля се отново.

Доня Есперанса погледна разтревожена съпруга си.

— Искаш ли аз да отида, татко? — попита Бъд. Хендрик, тайно доволен, че има извинение, за да не влезе в леговището на стария си противник, подаде бележката на сина си:

— Ти също си Хендрик ван Влайът.

По-късно, когато Бъд стягаше връзката си пред огледалото, плътните му, весело усмихнати устни излъчваха чувственост. Мислеше си за известната безнравственост на французойките. На погребението бе предложил помощта си на мадам Дийн и сега щеше да се заеме със случая, дори и тя да беше стара вещица. Но тя не беше много по-голяма от него и той си мислеше, че ще помогне на една чаровна млада вдовица, при това французойка. Така неговият дълг на съсед щеше да е безкрайно по-приятен. „Досега не съм имал връзка с жена, на която да не съм плащал — помисли си той. — Освен Роуз.“ Приятният израз се стопи, лицето му стана сериозно, дори измъчено.

Мадам Дийн го прие във всекидневната. Маслените картини в тъмни багри, огромното палисандрово пиано, на което свиреше Амели, червените тапети и обзавеждалото в различни нюанси на червеното излъчваха тържественост. Бъд намираше помещението за много красиво.

А вдовицата! И тя бе много, много красива.

Предпочиташе по-закръглените, но въпреки това мадам Дийн беше забележителна жена. Украшение от черно кадифе обгръщаше високо елегантната бяла шия, великолепно прилепнатата рокля от черна коприна бе с дълбоко, украсено с къдри V-образно деколте, а на тънкия й кръст бе закачено ветрило от черна коприна.

Въпреки че траурното облекло стоеше еднообразно, черното далеч не изглеждаше потискащо. То беше само допълнение към безпомощната й женственост и в комбинация с фините аристократични черти и големи кафяви очи й придаваше вид на напрегната и уязвима. Но тя не бе нито напрегната, нито уязвима, нито пък безпомощна.

Когато Бъд влезе, големите й очи се разтвориха още повече.

— А, господин Ван Влайът. Колко любезно от ваша страна да пристигнете точно навреме. — Френският акцент не издаваше изненадата й.

— Не исках да ви карам да чакате — отговори Бъд. — Освен това сме съвсем близо.

— Така или иначе, постъпката ви е много великодушна. Моля, седнете тук.

— Домът ви е великолепен. Отива ви.

Тя се усмихна.

— Харесва ли ви? Полковникът направи всичко това. Горкият човек, доставяше му такова удоволствие да подрежда къщата заради мен.

— Нищо чудно — отвърна Бъд, навеждайки се напред. Вратата се отвори. Влезе Амели. Бъд се ядоса, че го прекъсват точно сега, когато започваше да опознава красивата французойка. Изправи се нехайно.

— Господин Ван Влайът, вече се срещнахте с дъщеря ми, но позволете ми да ви я представя официално. Това е Амели.

Момичето също бе облечено в черно. Бялата фуста, поръбена с черна дантела, се показа леко, когато тя направи учтив реверанс. Косата й бе вързана с черна панделка. Беше много бледа и цветът на лицето в комбинация с траурното облекло превръщаше косите й с необикновения топазеножълт цвят в блестящо дълго украшение.

— Мамо — каза тя. — Мислех, че си поканила възрастния господин Ван Влайът.

— Амели! Господин Ван Влайът, моля да извините дъщеря ми.

— Разбирам — отговори Бъд, но си помисли, че брат му си губи времето с това досадно момиченце. — Баща ми е болен от грип — добави той. — Но уверявам ви, Амели, не съм толкова глупав, колкото изглеждам. Всъщност съм доста добър, когато става въпрос за бизнес.

Бъд се беше научил да бъде добър. На петнадесет години, през трудните дни за Хендрик, сам бе спасил объркания си баща от банкрут и от присмеха на целия град.

Той бе поел отговорността за семейството и „хората на мама“. Това бе огромно бреме за неукрепналите рамене на едно момче. Бъд не притежаваше чувствителността на 3-те В. Беше див, дързък и сладък характер, но голяма част от тези му черти бяха изчезнали завинаги. Уменията му бяха укрепнали. Като състезател по канадска борба, той знаеше кога по време на преговори трябваше да вдигне ръка, за да наруши баланса на противника. Знаеше точно момента, в който да го притисне. Бореше се добронамерено, с широка усмивка и лекота. Говореше със спокоен западняшки глас, но когато бе необходимо, тонът му ставаше метално остър, а очите му пронизително сини. Първоначално победата бе необходимост. По-късно, когато това задължително условие отпадна, остана порив. Той трябваше да победи, просто трябваше. Тази напориста нужда го натъжаваше. И въпреки това всяка загуба, макар и незначителна, караше Бъд да си мисли, че семейството му ще умре от глад, че всичките му кости се разрушават, като че ли умираше.

Амели одобрително повдигна нежните си рамене.

— 3-те В каза, че сте добър.

Стомахът му се сви от гняв. „Коя е тази малка досадница, че да ме преценява?“ Усмихна й се добродушно.

— Амели, това не е доказателство. Аритметиката е най-слабият предмет на 3-те В. — Той се обърна към очарователната вдовица. — Сега, мадам Дийн, кажете ми как мога да ви помогна?

— Както знаете, тук сме сами. Уви, моите братя са във Франция. Имам нужда от някой, който да ми обясни как най-добре да изпълня последните желания на съпруга ми.

— Може би някой адвокат? — попита Бъд.

— Нашият адвокат мистър О’Хара ще бъде утре сутринта в Лос Анджелис.

— Мамо, ако господин Ван Влайът ще ни помага, той трябва да знае цялата истина. — Бъд чу ясния глас на момичето, но не го погледна. — Мистър О’Хара не ни представлява, господин Ван Влайът. Той е съветник в Южнотихоокеанската железница.

— Той беше адвокат на баща ти и негов приятел, ma chere — обърна се мадам Дийн към нея. — Просто ми трябва друг мъж, който да говори с него.

— Тогава това съм аз, — намеси се Бъд, — другият мъж. До утре трябва да разбера как стоят нещата.

— Не можете да си представите какво означава вашата любезност — продължи мадам Дийн, като се отпусна грациозно назад в креслото и повдигна дантелената кърпичка към очите си, които бяха сухи. — Амели, ma chere, би ли показала документите на баща ти на господин Ван Влайът.

— Те са в библиотеката, господин Ван Влайът.