Джаклин Брискин
Хроника на страстта (79)

1

Амели пиеше сутрешното си кафе с мляко, а Лю донесе на Бъд обилна закуска — овесена каша със сметана, шунка с бъркани яйца, бисквити, които той обичаше намазани с масло и мармалад.

Когато часовникът удари седем, Бъд вдигна поглед от вестника.

— Как мислиш, скъпа, има ли нещо?

— Какво да има? — отговори Амели смутена. С поруменели страни от съня, тя замечтано рееше поглед навън, без да вижда. За нея закуската бе продължение на нощта и затова бе настояла да сядат на масата един до друг.

— Вече ти обясних признаците — отговори той.

Тя остави чашата на масата и го погледна. Още не можеше да свикне с енергията, която бликаше от него рано сутринта, както и с огромния му апетит.

— Спомняш ли си, когато се срещнахме за втори път в Паловерде, аз ти обясних, че приятните ни занимания могат да доведат до реален резултат?

— С колко съм закъсняла?

— Много странен въпрос за жена, Амели.

„Не съвсем странен“ — помисли си тя. След като се ожениха, не бяха преставали да се опитват да имат дете и всеки месец причиняваше на Амели неутешима скръб, която нямаше безвъзвратността на смъртта, но беше краят на надеждата за нов живот. В началото на всеки цикъл тя се скриваше, за да си поплаче сама. Преди две години обаче престана да плаче. Разбра, че сълзите няма да помогнат, и се опита, доколкото можеше, да не обръща внимание на факта, че природата отказваше да й помогне. Вече не отбелязваше датите в календара, въпреки че продължаваше да копнее за рожба, както заточеникът за свободата си.

Страдаше от безплодието си повече заради Бъд, отколкото заради себе си. Любовта, която изпитваше към мъжа си, не пречеше на Амели да го вижда от различни страни. Независимо от винаги доброто му настроение, безукорните му костюми, чувството му за хумор, Бъд беше патриархален тип. Съграждайки този облят в слънце рай, той имаше нужда от деца до себе си. Чувстваше необходимост да създаде своя династия и въпреки че плановете му бяха малко пресилени, Амели с феодалната жилка в кръвта си уважаваше възгледите му.

— Миналия месец прескочи — каза той. — И сега отново закъснява. С десет дни.

Сложи ръка върху плоския й корем и отърка пръсти в бялата коприна. Тя се наведе напред, целуна го, но бързо се дръпна, когато Лю влезе, за да донесе още бисквити.

— Какво мислиш по въпроса? — продължи, след като китаецът прислужник излезе.

— Ами да видим. Напоследък усещам по-остро миризмите на това, което ядеш на закуска.

— И още?

— Връщам се отново в леглото, когато излезеш, а знаеш, че никога преди не съм го правила.

— И после?

— Ще трябва да се консултирам със специалист.

— С кой? Доктор Уидни?

— С теб.

— С мен?

— Някой друг да ми е обяснил признаците и предзнаменованията?

— О!

— Как бих могла да забележа? — запита тя. — Как, Бъд?

— Е, Амели ван Влайът, ти си все още малко момиче с хубава коса. — Замълча, за да преглътне. — Така ли е?

Тя кимна. Усмихнаха се един на друг със споделена радост.

На вратата се целуваха за довиждане, като този път целувката бе по-дълга от обичайната, и според ритуала им тя разтвори френските прозорци и излезе на широката веранда. Пое дълбоко въздух. Лекото й неразположение изчезна от аромата на влажните листа по хълма Бънкър.

Къщата на Ван Влайът — лятната вила в стил кралица Анна, беше една от най-малките, но най-красиви нови постройки на този хълм. Архитектът беше проектирал веранда, която опасваше цялата вила като елемент на украсата. Наеха дърводелец от Виена, за да осъществи замисъла му. Амели се облегна върху красиво оформените перила. Долу под нея на булевард Гранд се появи Бъд, забързан по нанадолнището с енергични, но елегантни крачки. Както винаги се обърна и повдигна шапката си. Тя му махна. Той й се поклони, сложи бомбето си и продължи към центъра на града.

В този момент усмивката на Амели се стопи. Тя обхвана корема си с ръце и се сви.

— О, Господи — прошепна и се върна в къщата. Отиде в библиотеката, където огнището все още не бе почистено от снощния огън. Седна до малкото писалище.

Нито за миг не се съмняваше, че е бременна. Тържеството бе на 7 май, сега беше 13 юли. Лицето й побеля.

„Ех, 3-те В, 3-те В…“

Страхът изби в студена пот по тялото и лицето й. Със спомена за fandango неизбежно се появяваше и този страх, който тя ненавиждаше. 3-те В, това срамежливо и несръчно момче, което някога я бе гледало с блеснали кафяви очи и й говореше за писатели, композитори и поети, се бе превърнало не в животно, защото животното щеше да реагира на виковете и страховете й, а в някаква брутална, безумна сила.

По таза й имаше големи синини и мускулът на лявото бедро бе разтегнат. Синините избеляха до зеленикавожълто и след седмица изчезнаха, но страхът й бе останал и мисълта, че е бременна, я изяждаше.

„3-те В, 3-те В!“

Скрила лицето си с двете си ръце, тя поклати глава. Чу телефона и след малко Лю почука на вратата.

— Да — смънка тя.

Той влезе.

— Обажда се мисис Юта. — Лю, роден в Лос Анджелис, говореше с твърд западен акцент, който звучеше доста странно от устата на човек в сини дочени дрехи и вързани на опашка коси.

Амели го погледна, без да го вижда.

Никога не бе смятала странен факта, че с Юта бяха станали приятелки. Въпреки че презираше хората, които се стремяха да се издигнат в обществото, беше трогната от страстното желание на Юта да бъде „някой“. Чужда на всякаква завист, тя не намираше, че приятелството на Юта може да бъде опетнено от някаква ревност.

— Мисис Ван Влайът?

— О, да. Моля те, попитай я дали мога да й се обадя по-късно.

След като той затвори вратата, Амели остана неподвижна.

В началото нещата като че ли бяха ясни. „Не съм сигурна, че 3-те В е баща на детето — мислеше тя, — но би могъл и да бъде. Просто не съм сигурна. И все пак съществува реално съмнение, което не може да бъде пренебрегнато. Как мога да съм наясно, че детето е на Бъд, щом не съм сигурна? Абсолютна заблуда е, че жената може да изиграе номер на мъжа.“ Нейните понятия за чест не й позволяваха дори за момент да си помисли, че може да използва измамата. „Той ми е съпруг и даже да не го обичах толкова много, му дължа лоялно отношение.

Не мога да родя това дете. Но какъв е начинът бебето да не се роди?“

Винаги се бе притеснявала от такъв вид женски приказки. Беше дочувала най-различни неща. Но нали Бъд веднъж й бе разказал за едно момиче. Роуз. Да, така се казваше. Роуз бе направила аборт, но бе загубила много кръв и бе умряла. Бъд още тогава е искал да има дете, но нито веднъж нито с дума, нито с поглед не бе я обвинил, че не може да зачене.

Амели въздъхна така тежко, че се разтресе цялата.

„Кой може да извърши такава операция? Не и доктор Уидни. Той никога няма да я направи. Лекарите не убиват.“

Закри лицето си с ръце. Искаше да заплаче, но сълзите не идваха. Мислеше си, че независимо кой е бащата, то беше в утробата й и зависеше изцяло от нея. Бъд или 3-те В? Седем години или няколко секунди? Любов или ужас? Как можеше да убие собственото си дете?

В далечината чу проскърцването на количката и провикването на зарзаватчията. Вратата на кухнята се отвори и Лю извика нещо на китайски. Двамата мъже разговаряха на напевния си език, който бе толкова неразбираем за нея, колкото собствените й мисли.

„Какво ще правя?“

Телефонът иззвъня отново. Три звънвания — техният сигнал. Лю се пазареше отвън, а Хуанита, дебелата му жена, се страхуваше от апарата и не смееше да вдигне слушалката. Бриджет, опереното ситно фризирано ирландско момиче, нямаше да дойде по-рано от девет.

— Ван Влайът — каза тя, като вдигна слушалката.

— И още нещо — съобщи Бъд. — Ако е момиче, в никакъв случай няма да язди сама.

— Бъд…

— Недей да спориш.

— Аз…

— В никакъв случай без придружител. — Гласът му бе станал дрезгав. — Амели, скъпа, мислех си, че никога няма да ни се случи. Веднага след като посетиш доктор Уидни, мини през магазина.

— Бъд…

Връзката прекъсна.

Застанала права до телефона, най-накрая заплака. Нищо не можеше да направи. Не можеше да убие детето, независимо кой бе бащата. Не можеше да каже на Бъд какво й бе причинил 3-те В. Бяха се сближили и битката щеше да е неминуема. Бъд щеше да е безмилостен. Най-малкото щеше да откаже да се вижда с 3-те В, не беше изключено убийство. Не мога да рискувам.

Тялото й се разтърсваше от плач. Той извираше някъде извън съзнанието й от скръб за непроменимото и съсипващо нещастие. Най-накрая спря. След като се успокои, помоли телефонистката, този път беше Нета, да й набере петдесет и девет, номера на доктор Уидни.