Джаклин Брискин
Хроника на страстта (7)

6

Цяла седмица доня Есперанса приготвяше багажа на 3-те В. Малката му стая бе запълнена със стария сандък, един голям куфар и кожена пътническа чанта, която стоеше отворена, за да поеме още нещо в последната минута. Щеше да я вземе със себе си във вагона „Пулман“ по време на осемдневното пътуване до Масачузетс.

Когато 3-те В погледна багажа, настроението му се развали. „Единственият начин да докажа приятелството си е да остана тук“ — мислеше си той. Хвърли тежкото влажно сако върху леглото, свали нагръдника и докато се бореше с копчетата на твърдата си яка, погледна през прозореца.

Необичайната липса на всякакво движение правеше къщата на Дийн неприветлива. Всички завеси бяха спуснати. Конете не се виждаха през отворената врата на пристройката. Двамата градинари от племето сонори, които сновяха непрестанно из красивата градина, бяха изчезнали. Като че ли невидим магьосник бе вдигнал ръка и бе лишил всичко от живот. Безжизнените слънчеви лъчи се отразяваха в железните върхове на оградата и докосваха бронза по затворената порта. Оградените градини бяха рядкост в Лос Анджелис, още по-рядко се срещаха порти. Тази преграда още повече отличаваше къщата с украсените с орнаменти фронтони и острите кулички от останалите. Тази най-претенциозна къща в града полковникът наричаше „обикновена малка вила“, вероятно за да я различи от още по-великолепната си къща на хълма Ноб в Сан Франциско.

Загледан в къщата на Дийн, 3-те В си мислеше за бурния изблик на клюки, обгръщащи смъртта на полковника. Ненавиждаше всяка изречена дума. Мадам Дийн произхождаше от аристократичното семейство Ламбал и 3-те В оприличаваше Амели с красивите и крехки жени от миналото. Неслучайно бе споменал думата гилотина.

Ненавиждаше мисълта, че грубите американци надничаха в уединението и мъката й.

Но и той самият откри, че се интересува от загадката. Защо полковникът се беше прострелял? Амели смяташе, че някакъв финансов проблем бе тормозил баща й. Но нали полковникът притежаваше една четвърт от компанията, бе собственик в Южнотихоокеанската железница, най-мощната сила на запад. Без нея Лос Анджелис щеше да си остане малко селце, а жителите му приковани към няколкото мили разстояние. Железницата беше единствената връзка на Южна Калифорния с останалата част от страната. Полковникът определяше размера на таксите за всичкото жито, месо, селскостопански продукти, машини и нефт, които идваха или напускаха областта. Властта му бе толкова огромна, че не можеше да бъде премерена. Власт върху живота и смъртта. „Същински Бог — мислеше си 3-те В. — Но дали един бог може да вкара пистолет в устата си и да дръпне спусъка?“

Амели обожаваше баща си.

От прозореца си 3-те В я наблюдаваше — слабо момиче с дълга светла коса, което прескачаше препятствия с дебеличкото си пони, за да достави удоволствие на червенобрадия полковник, или пък сядаше в скута му. По-късно беше виждал малката, гордо изправена, в красиви бели рокли, да разговаря оживено и да стиска пухкавата ръка на полковника, докато се разхождаха между зелените сенки.

До това лято 3-те В не бе разменил и дума с нея.

През юни се срещна с нея и гувернантката й в книжарницата на Бърам и в библиотеката. Амели попита коя книга е взел. „Аталанта в Калидон“, беше отговорил той и се изчерви. Но разбра, че на нея й разрешават да чете Суинбърн. През целия път до дома си говореха. След това и му беше разрешено да посещава къщата на Дийн два пъти седмично. Обикновено мадмоазел Кьостлер беше с тях. Но тя беше любезна възрастна жена, чието присъствие се усещаше само по куркането на червата в болния й стомах.

За 3-те В лятото бе наниз от тези прекрасни следобеди.

Той бе чувствителен и възприемчив. Притежаваше характер на единак, типичен за съзидателния ум. Амели бе първият човек след доня Есперанса, с който можеше да разговаря свободно. Амели, парижанката фру-фру, беше будно дете, попиваше всяка негова идея, колкото и несвързано да бе формулирана, и спореше по всяка нейна точка, като повдигаше красиво оформените си вежди и грациозно движеше нежните си рамене и малките си ръце.

Преди около месец нещо в Амели се промени. Чувствителен към настроенията, 3-те В се разтревожи от неспособността си да анализира положението. Тя все така бързо изстрелваше аргументите си, острият й хумор бе същият. Неуловимостта на промяната се добавяше към неспокойствието на 3-те В.

Един следобед тя го попита нещо за залози и полици. Въпросът й не бе настоятелен и все пак обичайният тон на гласа й поддаде малко, както резонансът се променя, когато кристалната топка се удари на различни места.

— И залогът, и полицата означават заем — отговори той.

— И все пак има разлика — настоя Амели. — Залогът е да отдадеш нещо срещу пари, а полицата е документ за поето задължение. Но какво още?

Тя вече знаеше повече от него. Притеснен от невежеството си, 3-те В отговори:

— Никога не съм бил добър в тази област. Защо не попиташ полковника?

— Именно него не желая да питам — отговори тя и бързо промени темата.

Оттогава никога повече не му натрапи тревогите си.

Когато една сутрин 3-те В чу за смъртта на полковника, изпита страшна вина. И нищо не можеше да се направи. Не успя да се извини. И четиримата от семейство ван Влайът отидоха до съседната врата, за да изкажат съболезнования като на обикновено американско семейство. С тях разговаря мадмоазел Кьостлер, която имаше страхотни проблеми със стомаха си, и бе отговорила, че мадмоазел Дийн и мадам Дийн са съсипани от скръб. Единственият път, когато 3-те В бе видял Амели след самоубийството, бе този следобед на погребението. Можеше малко да се реабилитира, поне пред себе си, ако бе отишъл при тях. Но той не бе го направил.

Едно врабче се спусна към оградата, после се върна, като че ли усети смъртта. 3-те В въздъхна. „Само Бъд отиде до каретата“ — помисли си той.

За 3-те В постъпката на Бъд бе унижаваща. Неговото едностранно братско съперничество датираше доста от отдавна. Винаги, или така му се струваше, бе обичал брат си, бе му се възхищавал и горчиво го бе мразел. Бъд безмилостно го дразнеше и 3-те В винаги се хващаше на въдицата. Бъд беше известен, беше човек на действието. Но той никога не ровеше в собствената си душа по този глупав, безсмислен начин. Всички в Лос Анджелис уважаваха постиженията на Бъд в работата, ловните умения на Бъд, грацията на Бъд по излъсканите бални подове. Бъд го бе защитавал, когато имаше нужда, и все още заставаше между него и баща им, когато онзи биваше особено ядосан. Той бе най-големият кръст, който по-малкият брат бе принуден да носи: вечно покровителстващият го по-голям брат, чиито стъпки бе невъзможно да се следват.

В светлината на постъпката му днес следобед 3-те В виждаше своята собствена слабост. Не можеше да се утешава с мисълта, че никой друг от града не бе имал смелостта и почтеността да измине малкото разстояние до каретата на Дийн. Бъд го бе направил.

3-те В заплака с дрезгаво давене, изпълнено с отчаяние. Плачеше заради собствената си безпомощност и страхливост. Облегна буза на грапавата каса на прозореца, притисна се силно и се помъчи да успокои болката в гърлото си.