Джаклин Брискин
Хроника на страстта (62)

2

Той се отдалечи от шумните търговски улици и тръгна на запад към хълма Бънкър на улица Колтън, който се намираше на две пресечки от булевард Уотър, където с Юта бяха наели евтина малка къщичка. Но 3-те В не се прибра вкъщи. Имаше нужда да бъде извън сгради и улици, искаше да бъде там, където няма хора.

Безличната маска, която носеше на лицето си пред хората, бе свалена. Беше сбръчкал широките си вежди и умът му работеше. Движейки се по широката, тиха и непавирана улица, той имаше вид на човек, който страда. Ръката му докосна джоба на панталона, където усещаше писмото, което беше получил миналата седмица от Бъд. „Сега сме в Лондон — пишеше Бъд. — Такъв студен, влажен град. На 16 май се връщаме при слънцето. С нетърпение очакваме да видим теб, Юта и малкия Ван Влайът, който тя носи.“

Те щяха да се върнат след два месеца и 3-те В щеше да е още в Лос Анджелис. Родителите му, Юта и бебето, което трябваше да се роди през април, го бяха задържали тук. След два месеца трябваше да срещне Бъд и Амели. Страхуваше се от тази среща. И двамата завинаги бяха опетнени от онази сцена в Паловерде. Никога не можеше да си помисли за Амели, без да изпита страст, нито пък за Бъд, без да изпита плътска ревност.

А те как ще погледнат на мен — питаше се той, като имаше предвид какво бе направил през тези седем години: няколко унции злато, иззети от скъперническата земя. Или ще видят в мен едно животно в стъклена клетка, което се опитва да смята колони цифри и не може да стигне до крайния сбор?

Улица Колтън се виеше сред ниски хълмове. Беше стигнал до малка долинка с формата на купел, където алчен предприемач бе разположил шестнадесет малки къщички. На пет от тях имаше надпис „продава се“. Малките парцели земя около къщичките бяха обрасли с бурени, прегорели от слънцето, по верандите имаше изсъхнали листа, стъклата на прозорците бяха потъмнели от прах. Приличаха на стари моми около дансинга, вече разбрали, че нямаше да бъдат поканени на танц. Улицата завършваше с малка пътека, където надпис обявяваше всичко за продан при „Райън Риалтърс“. „Никога няма да ги продадат — мислеше 3-те В, — тук ужасно мирише на катран.“ После изведнъж клекна. Вляво от него на около метър разстояние имаше малко езерце с катран.

За хората от Южна Калифорния прашните черни катранени течове не бяха нещо ново. И все пак 3-те В гледаше като хипнотизиран. Плътен мехур си пробиваше път нагоре, привличайки светлината като оптическа леща, докато се пукна.

Местните индианци наричаха катрана chapopote. С него мажели канутата си и стигали до островите много по-бързо от днешните бели хора с техните кораби с платна и с пара. Испанската дума за катрана, зифта е brea. С него калифорнийските жители мажели покривите на къщите си, за да не протичат по време на дъждовния период. Американците знаеха, че катранът е отпадъчен продукт на петрола, а петролът значи пари. Но в Лос Анджелис никога не бе имало петролни кладенци.

3-те беше много малък, когато опитът на Ван Влайът да продават части за сондите се беше провалил. Всъщност 3-те В само смътно си спомняше, че Бъд бе работил по дванадесет часа в неделя на сондата в Нюхол. Това, което бе научил за нефта, бе от втора ръка, но познанията му бяха задълбочени. Богатствата на земята го очароваха. Разпитваше миньорите, четеше книгите и списанията, които си поръчваше от източната част на страната. Поглъщаше специализираните издания със същото удоволствие, с което четеше романи. Знаеше и за големите вълнения на работниците по сондите на Изток. Обаче Южна Калифорния от геоложка гледна точка бе нова земя, със скали и образувания, чиито пластове бяха разместени. Човек можеше да копае сред лабиринт от скали и да достигне някой сух кладенец. „Досега в Лос Анджелис не е имало нито един петролен кладенец“ — продължаваше да разсъждава 3-те В.

Той се огледа, преценявайки релефа. „Някога тук са текли поточета и затова сега са пластове алувиална почва. Нефтът е над скалните пластове, тук е“ — мислеше си той. Нямаше никакви спестявания, защото даваше цялата си заплата, щедрата сума от сто долара, на Юта. А най-евтината сонда струваше около хиляда и петстотин долара. Но мислите на 3-те В винаги се впускаха напред, правейки дори еретични скокове в бъдещето, прескачайки и по този начин забравяйки трудностите.

Наблюдаваше образуването на нов мехур и с него мислите му препуснаха напред. „Това е нефт — убеждаваше се той, — не е много надълбоко. Нямам нужда от специални инструменти. Бих могъл да изкопая обикновен кладенец.“ Изправи се и забърза обратно към града. „Копай, за да намериш нефт, копай, копай“ — мислите отекваха в съзнанието му като удари на конски копита.

Хендрик все още не се бе върнал в магазина. 3-те В нито за момент не се замисли за омразата, която баща му изпитваше към всичко, свързано с петрола. Коленичи до касата и изброи сумата на месечната си заплата. Беше взел една банкнота повече, върна я в пачката, сложи ластичето и затвори касата.

Отиде при „Райън Риалтърс“ и въобще не се пазари. Той никога не се пазареше. Със стоте долара купи малкия парцел с къщичките. Парцелът с езерцето от катран.