Джаклин Брискин
Хроника на страстта (60)

6

Следващата сутрин 3-те В и Хендрик тръгнаха да обядват в хотел „Аркадия“ на брега при Санта Моника. Железопътната линия отиваше директно от Лос Анджелис до новата гара на хотела. Пътуваха половин час. Хендрик искаше да изпълни този ден със съдържание заради завърналия се блуден син.

— Снощи разговаряхме с Юта. Тя мисли много за Лос Анджелис.

— Искаш да кажеш, да живеете тук?

— Да останем за няколко месеца — отговори 3-те В и целият се сви. Беше затворен в капана на силното си състрадание към Юта, но и на собствените си проблеми. „Как бих могъл да остана тук с Амели и Бъд?“ — питаше се той.

— Какво ще правиш?

— Още не съм решил.

— За вас има място у Ван Влайътови.

— Благодаря, татко. Но само за едно съм сигурен. Няма да се занимавам с бизнес. Не ставам за това.

— Обсъди ли го с жена си?

— Юта мисли като теб…

— Тя е добро, разумно момиче, и това е най-важното за брака. Двамата с майка ти много се зарадвахме за бебето. — От момента, в който 3-те В спомена, че ще остане в Лос Анджелис, Хендрик виждаше неговото бъдеще в магазина. Нямаше значение какво е мнението на 3-те В. Момчето приличаше на рода Гарсия и не знаеше кое е най-доброто за него. Но къде да го сложи? Да подвиква на конете ли? — разсъждаваше той.

Хотел „Аркадия“, разположен в прекрасна местност, имаше стаи за повече от двеста гости. Знамената плющяха на осмоъгълната кула, чайките се стрелкаха около прясно боядисаните тавански прозорчета, двойка в бели костюми тичаше по тенискорта, пориви на вятъра отвяваха разноцветната дъга на фонтана към палмовите дървета. Това беше един от новите хотели в околните курорти, в които богати хора от Изтока предпочитаха да прекарват зимата в Южна Калифорния, вместо да заминават по минералните бани в Европа. Хендрик се оглеждаше, а на лицето му бяха изписани загриженост и скептицизъм. Като че ли хотелът бе изграден от някой магьосник. Разкошът му спрямо малкия крайбрежен град Санта Моника изглеждаше нереален.

Обядът беше по меню, състоящо се от шест ястия. Заливът разкриваше блестящи ленти от водната повърхност. Хендрик непрекъснато наблюдаваше 3-те В, изпълнен с бащина гордост. Размишляваше върху бъдещето на сина си. 3-те В си мислеше колко му бе липсвал неговият упорит баща, холандец по произход.

За да се разтоварят от обилния обяд, тръгнаха да се разхождат по защитената от вятъра веранда. Хендрик извади пура и се обърна така, че да потърси завета на сградата. Пълната му ръка с липсващи пръсти драсна кибритената клечка. Тя угасна. Той опита отново. 3-те В сви длани, за да му помогне, и Хендрик докосна рамото на сина си в знак на благодарност. Усмихнаха се един на друг и продължиха разходката си — понатежалият Хендрик, облечен в официалния си редингот и с хаванска пура в ръка, и високият, с черна брада 3-те В в износения си кадифен костюм. Двамата бяха толкова различни, но походката им бе еднаква, патешка, тежка.

— Мислех си за твоето място във Ван Влайът — каза Хендрик.

— Татко, казах ти. Не желая да работя в магазина.

— Но жена ти го иска — отвърна той. — Освен това къде другаде може да работи моят син!

— Толкова време бях сам. Предпочитам да продължа по същия начин.

— Разбирам те, но и тук ще бъдеш самичък. — Хендрик се спря. — Ти беше в „Харвард“, учен човек си. Трябва ни някой, който да се занимава със счетоводните книги.

„Счетоводител!“ Беше толкова абсурдно, че 3-те В щеше да избухне в смях.

— Винаги трябваше някой да ми помага по аритметика, не си ли спомняш? Но нали Бъд върши тази работа?

— Него го няма. Пък и вече не му остава време. А ти трябва да работиш нещо. — Бяха думи на загрижен баща. Хендрик отново докосна рамото му. — Искам да бъдеш до мен. — От соления морски въздух очите му блестяха. — Имам нужда от теб, 3-те В.

3-те В никога не бе чувствал така силно бащината си обич. Още в най-ранните му спомени топлото отношение на Хендрик към него винаги бе примесено с леко раздразнение. Но идеята да работи като счетоводител бе нелепа. 3-те В обменяше златния прах и получаваше пари. Харчеше ги, но никога не бе водил сметки. Цифрите бяха за него мъртви като камъните. Само мечтите му бяха живи.

И все пак тази топлина в очите на баща му! Юта и бъдещето дете! „Размекнал съм се“ — помисли си той и докосна ръката на баща си.

— Никога не ти писах колко много ми липсваше, татко — рече той.