Джаклин Брискин
Хроника на страстта (59)

5

Бяха в неговата стая. Внесоха старото желязно легло на Бъд за Юта. 3-те В загаси лампата.

— Защо им каза? — попита той в тъмното.

— А ти защо дойде тук? — отговори тя с въпрос на въпроса му.

— За да се видя с родителите си.

— Не си се връщал тук почти седем години?

След известно време 3-те В отговори:

— Сега брат ми го няма.

— Какво общо има?

— Казах ти. Той е собственик на сградата, която видя, и кой знае още на какво. — 3-те В знаеше, че той притежава Амели. Мисълта предизвика болка и той се обърна в леглото. — Аз съм по-малкият, винаги се опитвам да го настигнал.

— Мразиш ли го?

— Не, обичам го.

— Тогава го ревнуваш. — Присъдата на Юта не беше твърде строга, защото тя самата се бореше срещу завистта, този човешки грях.

— Да — призна 3-те В.

— А той?

— Бъд! Той дори не знае значението на тази дума. Той просто излиза и получава това, което иска.

— Хващам се на бас, че си по-добрият — ядоса се Юта. Любовта й към 3-те В беше покровителствена, пристрастна.

— Какво ще постигна аз, е отделен въпрос. Няма да останем в Лос Анджелис.

— Ти чу какво каза баща ти. Той иска да останеш. — Гласът й изразяваше загриженост. — Послушай ме. Въобще няма какво да се притесняваш за този Бъд. Едва ли е толкова велик. Пък и тази французойка, неговата съпруга — дребно, слабичко същество. — Юта бе хвърлила поглед на подвързания с червено кадифе семеен албум, който лежеше на масата в хола. — Нищо чудно, че няма деца.

Това бе огромно облекчение за 3-те. Без дете Амели оставаше някак сама, неопетнена, без белега на Бъд върху нея. Оставаше негова, когато не я виждаше до брат си.

— Юта — каза той твърдо, — замълчи. Тръгваме си следващата седмица, и толкова.

— Този Бъд, от когото толкова ревнуваш. Не видя ли как светна лицето на татко ти, когато чу за бебето? Сега ти си главният — син и негов наследник.

— Аз? Наследник? — изхриптя 3-те. — Бъд създаде Ван Влайът. По едно време бяхме стигнали до банкрут. Той работеше ден и нощ, а беше само на петнадесет години. Работеше и в неделя. Напусна училище… — Гласът му затихна. „Как да кажеш на жена, която е ходила на училище само една година, че брат ти си е жертвал образованието? Всичко е относително. А това тук явно й изглежда като рай.“ — Той въздъхна и каза: — Омъжила си се за златотърсач. Съжалявам, ако тази къща, след като я видя, те прави нещастна. Но ти ме хареса такъв, какъвто съм. Човек с лопата. Юта, един ден, обещавам ти, ще имаш много повече от това.

Когато Юта заговори, гласът й бе приглушен:

— Бяхме вече трети месец в Калифорния. Нямахме нищо, никакви пари. Мъжът ми си намери работа в мина „Независимост“. — 3-те В вече бе чул тази история.

— Настанихме се в една от бараките, след като успях да запълня дупките по стените. Снегът заваля. Бебето беше много болно. Не беше болнаво, но сега изгаряше.

Обтривах малкото му телце със сняг. Това трябваше да намали треската, но не помогна. Коремчето му се изду. Беше добро момченце, не плачеше. Просто си лежеше, цялото зачервено от треската, и след три дни очите му станаха бели като снега. Може би лекар можеше да го спаси. Може би, но каква е ползата от „може би“? Лекарят беше в Колумбия, на повече от тридесет километра път. Нямахме пари да платим, за да го доведат. Всички останали миньори бяха китайци. На тях плащаха по-малко, така че и те нямаха пари. Бебето ми въздъхна само веднъж, съвсем лекичко. И беше мъртво. Държах го в ръцете си, докато изстина. Следващия месец щеше да стане на две годинки.

— Юта…

— Мъжът ми се напи. Сама изкопах гроба. Всичко беше замръзнало и лопатата дрънчеше, като че ли удрях в камък. Никога няма да забравя този звук. Нямаше свещеник, нямаше нищо. И три седмици след това основите на мината пропаднаха. Мъжът ми потъна в нея. Недей да мислиш, че го обвинявам или нещо друго…

3-те В стана от леглото и приседна на нейното. Потупа рамото й.

— Бях омъжена за златотърсач — продължи тя. — Всичко е само обещание. Някой ден. Някой ден ще намеря злато. Някой ден ще живееш в палат, някой ден ще носиш кожи и кадифе. И бебето ти умира без лекар, без свещеник дори.

— Обещавам ти, че това никога няма да се случи. Никога.

— Вече седем години си там. Спечелил си не повече от двадесет долара — каза тя и въздъхна. — 3-те В, не е само бебето. Днес за първи път се качих на файтон, за първи път използвах нож за плодове. Никога не съм влизала в такава къща дори за да почистя. Помисли и за мен.

3-те В разтърка с пръсти износената, избеляла нощница:

— Разбирам, Юта. Всичко ще е наред. Разбирам.

— Как ще разбираш? — прошепна тя, притиснала топлата си буза във врата му. — Ти не си изпитвал чувството, че си никой.