Джаклин Брискин
Хроника на страстта (58)

4

Седнаха около масата. 3-те В и доня Есперанса си спомняха пиперовите храсти по улицата. Юта си белеше парче плод с ножа, пълната й ръка бе вдървена от напрежение, а толкова лесно й бе да носи пълните кофи с вода или тежкия наръч дърва.

Хендрик отряза голямо парче сирене „Гауда“. Той не вярваше в изненадите. Но след шока, който изпита, чувайки гласа на 3-те В и ядосан и объркан от звъна на телефона, който вече беше нещо обичайно за заможните семейства в Лос Анджелис, сега истински се радваше. Върхът на носа му се бе зачервил, очите му блестяха.

— Ето, 3-те В, опитай. По-добро е от холандското. Една мандра в Анахайм го прави специално за Ван Влайътови.

— Благодаря, татко.

— Нашият братовчед Франц със синовете си имат колониал — обясни той на новата си снаха.

Поглеждайки към него, тя възкликна впечатлена:

— О! — и продължи да бели крушата. Юта беше произнесла само няколко думи тази вечер. Беше вперила кръглите си зеленикави очи в заобикалящото я великолепие на Ван Влайътови.

„Не е толкова зле — мислеше си Хендрик. — Едра е, с хубаво налято тяло и кръгло котешко лице. Е, дрехите й!“ Тук очите му, свикналите с доброто качество, възроптаха. На места шевовете на яркочервената дреха се бяха разнизали. Под напрегнатата й дясна ръка на ръкава се виждаше малка дупчица. Хендрик отклони погледа си, като помисли за Амели. Светлите цветове просто плуваха около дребната й елегантна фигура, а блясъкът й идваше не от бижутата, с които Бъд непрекъснато я даряваше, а от очите и смеха й. „Как можаха двама братя да изберат толкова различни жени?“ Хендрик потисна въпроса си. Беше изключително справедлив човек. Тази Юта също му беше снаха. Той отряза второ парче от червеното калъпче сирене и го сложи в чинията й.

— Е, Юта? — попита я. — Как намираш Лос Анджелис?

— Голям град. Като рая.

— 3-те В, чу ли?

— Тук сме само на гости — отговори той.

— На гости?

— Да, следващата седмица се връщаме вкъщи.

— Толкова малко? — възкликна доня Есперанса.

— Нещо като сватбено пътешествие, мамо.

— Вече не си дете — обади се отново Хендрик. — Време е да се установиш на едно място. Някой ден ще дойдат и децата. А те трябва да ходят на училище, да имат свой дом.

А доня Есперанса, преодоляла свенливостта си, реши, че новата й снаха се изчерви, като чу да се говори за деца. Но бракът е за това.

— Тук е мястото, където трябва да отглеждате децата си. — Доня Есперанса погледна мъжа си.

— Когато му дойде времето, разбира се — добави той. Юта остави ножа със седефената дръжка и въздъхна дълбоко.

— Времето е дошло — натърти тя. — Искам да кажа, че двамата с 3-те В ще ви направим дядо и баба.

Във внезапно настъпилата тишина проехтя часовниковият звън, отмерващ четвърт час. „Защо, защо им каза“ — мислеше 3-те В. Не бе възнамерявал да я засрамва, като каже на родителите си, поне докато можеше да се премълчи. После щеше да им телеграфира от най-близката поща, че синът или дъщерята са добре. А Юта им каза! Юта, за която грехът означаваше да гориш в ада. Странно, никога не бе му хрумвало, че идването й в колибата му може да противоречи на някакви схващания, защото топлината й бе по-силна от нейната религия. Сега обаче по челото му изби пот и той упорито търсеше очите й. Тя обаче не го поглеждаше.

Доня Есперанса изпусна ножа, който глухо тупна върху килима, тъкан в Паловерде. Не се наведе, за да го вдигне.

Хендрик машинално закри устни със салфетката си, закачена между горните бутониери на сакото му.

— Е, Юта, това е добра новина — каза той. — Изненада, но наистина добра.

— Да, да — добави доня Есперанса. Леко набръчканите торбички под очите й сега изглеждаха почти черни.

— Ето, 3-те В, прав ли съм?

— Детето няма да промени положението — отговори 3-те В.

— Разбира се, че ще го промени. Трябва да живееш в Лос Анджелис, и това е. 3-те В…

— Не… — 3-те В се опита да го прекъсна. Хендрик обаче продължаваше да говори:

— … мъжът има отговорности, когато се появят децата. — При тези думи лицето на Хендрик изразяваше някакво нетърпение. Той бе натрупал години, тегло, малките нещица, които се считаха за част от възрастта и положението му. От любов към Бъд и Амели никога не си бе позволил да спомене нещо за липсата на внуци, но мисълта си стоеше — висящо въже, недовършено изречение, недоразказана случка. Беше дошъл да живее в този див свят с мечтата да има голямо семейство. Мъжът не трябва да се ограничава само със синовете си.

— Мила моя — обърна се той през масата към доня Есперанса, усмихвайки се като онова развълнувано, упорито момче, което бе дошло тук преди около четиридесет години, — представяш ли си, нашият първи внук!

— Да, наистина — пошепна доня Есперанса, защото тази мисъл й мина и на нея. — Да.

3-те В продължаваше да се вглежда в Юта, а тя продължаваше да отбягва очите му.