Джаклин Брискин
Хроника на страстта (57)

3

Улица Форт, не, улица Бродуей беше станала по-широка и дърветата бяха изчезнали. Около къщата на Дийн вече нямаше градина. Заобиколена от сгради в неоготически стил, тя изглеждаше някак си смачкана и твърде голяма за парцела, който й бяха оставили. Нямаше ги кипарисите, палмите, нито младото момиче със светлорусата коса и бялата лятна рокличка, което ту се бе появявало, ту се бе скривало в зелените сенки.

3-те В затвори очи, преди да погледне към собствения си дом. Дървеният покрив бе прясно боядисан. Олеандрите все още запълваха верандата, свещеното място на неговото юношество, изпълнено с поезия. Знаеше, че предните стаи тънат в неясен полумрак. Когато посегна към чукчето на вратата, едва дишаше.

Мария отвори. Древната тъмнокожа жена с изпъкнали скули не беше изненадана.

— А — каза тя. — Време е историята да продължи. — И беззъбата й уста се разпъна в усмивка. Протегна ръце, за да го притисне в прегръдката си с миризма на зехтин.

— Мисис Ван Влайът? — попита Юта.

— Не, това е Мария — отговори той, представи ги една на друга на английски и испански и после млъкна.

Доня Есперанса слизаше по стълбите, а светлината от цветното стъкло падаше така, че 3-те В не можеше да види лицето й. Но въпреки това усети изминалите години. Косата под големия гребен от костенурка бе побеляла. Бавната грациозна походка бе станала тежка. Тя се спря и втрещено погледна надолу, хванала с една ръка перилото, а другата сграбчила черните къдрички около деколтето си.

— Винсенте? — прошепна жената.

— Мамо — нежно изрече той. Взе стъпалата по три наведнъж. На площадката тя го притисна до себе си с пълните си меки ръце, после го отдалечи от себе си, после пак го прегърна.

— О, моят 3-те В, моят Винсенте. Колко много приличаш сега на баща ми. — Бавният спокоен глас и уханието на лавандула го върнаха назад в детството.

— Мамо, мамо, колко е хубаво, че те виждам.

От цветното стъкло струяха сини и червени лъчи. С ръка на кръста й двамата слизаха смутено по стълбите. Долу Юта стоеше с преплетени пръсти. Доня Есперанса погледна въпросително към сина си.

— Мамо, това е Юта. Съпругата ми.

— Съпруга? — прошепна доня Есперанса, забила пръсти в ръкава на кадифения костюм.

— Оженихме се в събота — отговори 3-те В.

— Юта?

— Както е наименованието на щата, госпожо — отговори Юта. — Но, мисис Ван Влайът, ако моментът не е подходящ, ще дойда по-късно.

Пръстите на доня Есперанса останаха впити в ръкава на 3-те В, но гласът й бе приятен и ясен.

— Това е твоят дом — каза тя. — И, Юта, детето ми, наричайте ме мама или доня Есперанса, както ви е по-лесно. Амели, другата ми снаха, ме нарича доня Есперанса.