Джаклин Брискин
Хроника на страстта (50)

3

Офисът на Бъд в сградата на Ван Влайът бе в едно от ъгловите помещения. Стените бяха облицовани с лакиран чам. Огромното му бюро имаше толкова многобройни преградки, колкото бюрата в офисите на Уелс Фарго Банк. Посрещаше посетителите си на разтегателната маса. Имаше цялата необходима декорация, която тук се полагаше на преуспелия бизнесмен: килим от Измир, тъмни маслени копия на известни картини.

Няколко дни след разговора с мадам Дийн слънцето през високите тесни катедрални прозорци осветяваше среброто и кристала на бутилката, от която Бъд наливаше брендито. Мейхю Копард бе седнал на стола за посетители.

— Как върви процесът? — попита Бъд. Въпросът беше риторичен, защото той много добре знаеше какво става.

— Ако трябва да бъда искрен, господин Ван Влайът, зле. Много зле.

— Срам за мадам Дийн.

Мейхю Копард опита брендито и остана доволен. Двамата мъже знаеха, че това бе двоен срам. Интересът на Мейхю Копард към вдовицата французойка бе намалял съответно с трудностите в процеса. Но все още се отнасяше любезно към нея.

— Не утежнявам състоянието на госпожата с тази тема.

— Какво ще се случи, ако попаднете на нови доказателства?

— Такива няма.

Бъд отвори тенекиената кутия. Извади жълт плик с ръждясали следи от писец.

— Погледнете това.

— Прочели сме достатъчно писма за доказателства.

— Но нито едно като това.

Мейхю Копард бе хванал чашката с питието в дясната си ръка, за да поддържа температурата му. Разтърси листа, за да го отвори, и погледна написаното.

— Мистър Хънтингтън нарича полковник Дийн „приятелю Тадеуш“. Какво доказва това?

— Че са били толкова близки, колкото могат да бъдат двама крадци. — Бъд взе писмото. — Слушайте.

„Приятелю Тадеуш, разговарях с нашите момчета във Вашингтон. Всички горят от нетърпение да подпомогнат нашата кауза, освен едни. Това е Виктор Кларк от някакъв град в твоята страна на кравите. Като че ли разбира положението не така, както трябва. Виж какво можеш да направиш с този упорит човек.“

— Бъд взе друг плик и извади лист хартия. — Това е написано една година по-късно, когато са се опитвали да получат федералната подкрепа.

„Всички калифорнийци в конгреса свършиха първокласна работа, освен този Кларк. Той смята, че до Калифорния трябва да има два железопътни маршрута. Глупав е като магаре. Искам да го поставиш на място.“

— Нищо не би ме зарадвало повече — отговори Мейхю Копард — от това да се съглася, че разкриването на подобни измами ще ни помогне да спечелим делото.

— В тази кутия има двеста четиридесет и едно такива писма — допълни Бъд. — Повечето се отнасят до различни политици, които са били подкупвани, разорявани, повишавани в длъжност. Тук има сумите с точност до цент. Ако някой не е можело да бъде подкупен, а е имало неколцина такива, тогава са направени разходи, за да бъдат разорени.

— За съжаление това, което трябва да докажа, е, че полковникът не е злоупотребявал със средства.

— Тези факти са важни.

— Наистина, но без значение за моето дело.

— Ще прочетете писмата.

— Господин Ван Влайът — Копард остави чашата на масата и се изправи. — Не е необходимо да изтъквам, че вие не сте мой клиент.

— Тогава ще бъда принуден да ги дам на моите приятели репортери.

— О!

— Няма да е добре.

— Спестете ми информацията, че вашето семейство е добре окопано в Лос Анджелис.

— Не е само градът. Щатът, по дяволите, цялата страна и целият свят ще смята, че компанията ви плаща.

Оскърблението стегна зачервеното лице на Копард.

— Мадам Дийн е единствената ми клиентка!

— Няма да изглежда така.

Двамата мъже се гледаха. Мейхю Копард пръв отмести поглед.

— Ще излъжете?

— Мислите ли, че ще се наложи? — запита Бъд. — Ако дам писмата на пресата, няма ли хората сами да стигнат до свои собствени изводи?

В далечината камбаните на Плаза забиха. Мейхю Копард пак седна. Въздъхна и си наля още бренди.

— Не сте такъв, какъвто ви смятах.

— Това е заради лосанджелиската слама в косата ми — усмихна се той. — Честно казано, писмата не бяха ме впечатлили, докато Амели не ме накара да ги прочета внимателно. Тя беше права. Общият ефект е зашеметяващ.

Мейхю Копард също се засмя. „Какъв е този мъж в края на краищата? Добре изглеждащ млад селяндур, който се опитваше да впечатли едно оперено младо момиче.“

— Значи всичко е заради мис Дийн?

Бъд върна писмата в кутията и не отговори.