Джаклин Брискин
Хроника на страстта (46)

9

Дебелият плик лежеше на масата в хола заедно с останала му поща. Марките и адресът на изпращача бяха френски, а градът Онфльор, за който не беше чувал, нито пък тя го беше споменавала. Почеркът не беше нейният. Качи се с писмото в стаята си и го отвори. Вътре имаше няколко листа тънка хартия и още един плик, адресиран до него — Хендрик ван Влайът — с нейния ъгловат, красив почерк. Беше заминала през юни, а сега бе септември. След три месеца най-накрая беше намерила време да пише.

„Бъд,

Мама ме помоли да не ти пиша без нейно знание, така че изпращам това писмо в нейното и тя ще ти го препрати. Сигурна съм, че не искаш и да чуеш за мен. Какъв странен начин за начало на писмо.“

Объркан, Бъд спря да чете и отново погледна първия плик. Искаше да се увери, че марките са френски. След това продължи да чете.

„Двете с мадмоазел Кьостлер се качихме на кораба «Нормандия» в Ню Йорк. Девет дни по-късно бяхме посрещнати в Хавър от вуйчо Раул. Споменавала ли съм ти някога, че имам двадесет и двама първи братовчеди? Всички са от страна на мама. Вуйчо Раул, подпомогнат от вече починалата му съпруга, е създал девет от тях. Леля Тереза, най-голямата сестра на мама, се грижи за рода.

Живея заедно с тях в провинцията. Стаята ми е с изглед към вътрешния двор. Ширината й е същата като на коридора и това не е случайно, защото някога е била коридор. Прозорците с изпъкналите си оловни стъкла правят поляните и гората да изглеждат като че ли са под вода. Или може би тази морска гледка се дължи на дъжда? Не е спряло да вали, откакто сме дошли. Чувам плющенето на дъжда по старите камъни.

Бих желала да мога да ти опиша, че е нещо като грамаден замък, каквито ги обичаш. За съжаление моят родов дом е френски вариант на Паловерде, по-малък, но в малко по-добро състояние. Виждаш, че живея в разкош.

Моят най-голям братовчед, наследникът на това великолепие, непрекъснато спори с мен, за да може умът ми да реагира. Най-малката, Линет, обича да бъде прегръщана и някой (който и да е) да й чете. Само на четири годинки е, а има вкус към Текери. Тъй като превеждам на френски в момента, в който чета на английски, мистър Текери може да има проблеми с разпознаването на «Панаир на суетата». Вуйчо Раул е упорит и много разсеян. Винаги крещи на някой от нас да му намери очилата. Леля Тереза прилича на него, но няма мустаци. Прекарва голяма част от времето си в разговори с готвачката.

Не приличат особено на мама, нали?

О, ето мадмоазел Кьостлер, която ми носи топъл шоколад. Храни ме насила.

Аз съм една гъска от Страсбург.

А.“

„Кой го е еня как изглежда стаята й и колко братовчеди има? Сигурно е писала писмо до някоя своя съученичка и го е преписала дума по дума, за да ми го изпрати. Не. Онова глупаво начало, мисли си, че ми дължи това писмо.“ Той го скъса на две и го хвърли на пода.

Извади бутилка бърбън от шкафа, наля си солидна доза и отвори останалите писма. Изабела (Бети) Бостуик го канеше да присъства на соаре с музика на мандолина.

Дължеше 2 долара и 35 цента месечна такса на спортния клуб Лос Анджелис, който с негови приятели бяха основали преди пет години. Лусета Удс искаше да й прави компания на някакво празненство.

„Дяволите да я вземат“ — промърмори той отново. После се сети за другите листа в писмото. Разгъна ги и зачете.

„Уважаеми господин Ван Влайът,

Мис Дийн ме помоли да изпратя това писмо в плика, адресиран до майка й. Между другото, мадам Дийн ми каза, че на мис Дийн не й се разрешава да Ви пише. Ето защо, сигурно се досещате, изпращам това писмо директно до Вас, за да го получите. Правейки това, нарушавам доверието, което моята работодателка ми е гласувала и рискувам работата си. Но случилото се през последните месеци ме накара да направя заключението, че има неща, които са по-важни от работата и дори от доверието.

Естествено, не съм чела писмото на мис Дийн. Но съм сигурна, че тя не Ви е занимавала с нейното заболяване. По време на пътуването ни с влака до Ню Йорк беше много апатична, рядко се раздвижваше и още по-малко разговаряше. Накратко казано, въобще не беше на себе си. В Ню Йорк телеграфирах за състоянието й на мадам Дийн. Поради затруднената комуникация тя реши, че морският въздух може да подобри настроението на дъщеря й.

За съжаление случаят не беше такъв. Скоро след като «Нормандия» отплува, я втресе. Само след един ден треската й взе тревожни размери и от време на време изпадаше в кома. Лекарят на кораба определи диагнозата й като мозъчно възпаление. Аз имам свое собствено мнение по въпроса.

Рядката деликатност на мис Дийн не й позволява да натоварва другите със своите проблеми. Няма нужда да Ви казвам колко много й липсва полковникът. Вероятно Вие не знаете, че процесът със своите покварени разкрития бе станал кръст, твърде тежък за нея.

Мадам Дийн, желаейки дъщеря й да напусне Лос Анджелис поради причини, които и двамата разбираме, счете за необходимо да разкрие истината на мис Дийн за полковника и отношенията му с жената, която се наричаше негова съпруга. Мисля, че мис Дийн, която всъщност е още дете, не можа да понесе тези последни разкрития.

Отклоних се. На кораба треската й продължи. На петия ден загуби съзнание за двадесет и четири часа. Лекарят я отписа. Беше голям циник, неверник, но все пак коленичи до мен и молеше милостивия Бог да я спаси. Когато пристигнахме, тя беше дошла отново в съзнание. Барон дьо Ламбал има къща близо до Хавър и именно тук я докарахме.

Треската отминаваше бавно. Все още не е никак добре. За разлика от другите болни тя не стана нито раздразнителна, нито претенциозна. Единственото нещо, което поиска през последните две седмици, бяха писалка и хартия. Днес е първият ден, в който лекарят й разреши да остане седнала, докато напише писмото.

Господин Ван Влайът, не мога да знам какво е в сърцето Ви. Ако сте си помислили да дойдете тук, Ви моля да не го правите. Тя трябва да се възстанови както физически, така и да излекува душата си, за да може да вземе някакво решение. Ако, от друга страна, имате желание да продължите взаимоотношенията си, Ви моля само да бъдете така великодушен, както е Господ. Тя е толкова крехка. Но едно писмо, макар и кратко, би я ободрило.

Надявам се, че не съм се натрапила.

Винаги на услугите Ви

Матилде Кьостлер

P.S. Ако решите да пишете, надявам се да не споменавате за това писмо или съдържанието му.“

При други обстоятелства Бъд щеше да се изсмее на благочестивата сантименталност на старата жена. Но сега бе стиснал зъби. Вдигна двете половини от писмото на Амели и ги нагласи една до друга върху бюрото. Това, което му бе изглеждало като девическо остроумие, сега прочете като смелост. На места буквите бяха леко изкривени. Значи си спомняше последната вечер. О, Господи! Не объркана, а смъртно ударена. Спомни си собствените думи: „Сега заминавай за Париж! Или за Перу! Или където искаш, по дяволите!“ О, Амели!

Той отиде до прозореца и остана загледан в продължение на няколко минути в къщата на Дийн. Пердетата в стаята на Амели бяха спуснати от деня, в който бе заминала. Върна се на бюрото си и потърси хартия.

„Скъпа,

Най-напред, какво те кара да мислиш, че не бих искал да получа писмо от теб? Заради последната ни среща, когато те ударих? Това бе услуга на приятел. Според мен ти никога дотогава не бе удряна, а беше крайно време.

От думите ти разбирам, че си попаднала на много приятно място с всичките тези красиви братовчеди, дебели и весели лели и вуйчовци и мадмоазел Кьостлер, която ти носи разбита сметана. Нищо чудно, че предпочете Франция.

Какво друго? О, да. Колко много ми липсва някой, който да ме ръководи и… (Тук смени писалката с молив.) Перото се счупи. Натисках твърде много, опитвайки се да бъда смешен. Никога не пиша писма, освен на 3-те В. Всички, които имат някакво значение за мен, са в Лос Анджелис, освен него и теб.

Амели, откакто замина, аз съм един луд човек. Не ми останаха приятели. Сбих се с Оли Грант заради процеса. Той беше най-добрият ми приятел още от двегодишна възраст. Ударих го и се радвах, че го направих. Скъпа, исках да ти помогна и да те защитя. Но ти ме нарани. Трябваше да ти го върна. Аз не съм добър човек.

Знаеш, винаги искам да побеждавам. Сега загубих много. Загубих теб. Загрижен съм за теб. Много съм загрижен. Никога не съм си представял, че мога да бъда така загрижен за една жена. Като казвам загрижен, искам да кажа, че те обичам. Обикновено съм достатъчно умен, за да накарам хората да правят това, което аз искам. Но като че ли има двама души, върху които не мога да упражня никакъв контрол. Върху теб и върху себе си.

Спомням си един следобед. Разказвах ти как всяка вечер семейството, хрантутниците и индианците се нареждали в голямата стая, за да целунат аметистовия пръстен на моя прадядо. И тогава ти целуна пръста ми. Навън имаше вятър и беше студено, затова бяхме под fazardas. Спомням си много неща. Като например малката бенка на лявото ти рамо, мириса ти и колко дребни и фини са костите ти при допир, и как блестят очите ти, когато ти разказвах за стария фермер.

Спомням си какво правехме преди и след. Бих искал точно този момент да се върне. Бих дал всичко, за да бъда под fazardas, изсъхналите вейки на лозата да удрят по прозореца, а ти да целунеш пръста ми.

Нямам намерение дори да прочета какво съм написал. Не смятам, че е нещо смислено, но се чувствам точно така.“

Не се подписа.