Джаклин Брискин
Хроника на страстта (43)

6

Бъд последва черния прислужник към хола. Наетата карета, спряла отвън, означаваше, че Мейхю Копард го очакваше със своите възражения и откази. Наум повтаряше защитната си реч. „Много я обичам. Дори и без бизнеса на баща ми не съм беден. Ще има всичко. Знам, че е млада, но тя има нужда от мъжка защита. Ще я даря с щастие.“ Вълненията на кандидата за женитба бяха толкова далечни за Бъд, че той дори се усмихна. И все пак бе напрегнат. Мисълта, че може да я загуби, въобще не беше му хрумвала. До снощи, когато баща му бе споменал за качеството на стоката, която бе избрал, на Бъд не му бе хрумвало, че мадам Дийн може да погледне на него от тази страна. Предварителното знание е половин успех. Ако Мейхю Копард поставеше този въпрос, той щеше да му противопостави семейство Гарсия.

Винаги бе смятал предците на майка си за обикновени неуспели животновъди, но все пак Land Grant^[1] навяваше минала слава. Щеше да каже всичко, което трябваше да бъде казано.

Слугата отвори вратата на приемната с две ръце. Енергията, която винаги предхождаше битките му, изпълни Бъд. Влезе в стаята и видя, че Мейхю Копард не е сам.

Беше шокиран. Срещу адвоката седеше мадам Дийн. Сенките поглъщаха дебелата стара гувернантка. Амели бе седнала на отоманката с изправен гръб и бледо лице.

Като кимна на останалите, той се приближи към нея.

— Мис Дийн има да ви съобщи нещо — каза Мейхю Копард и Бъд отбеляза официалното мис Дийн.

— Заминавам — каза Амели. Ясният й глас бе безизразен, като че ли говореше език, който не знаеше.

— Къде? — запита Бъд.

— Във Франция.

— Париж?

— Отивам при вуйчо и леля — отговори тя.

— Изпращат те като колет, нали?

— Доставка вкъщи. — Шегата бе изречена със същия монотонен глас.

Той изтръпна.

— Амели, какво става?

Тя не отговори.

— Но твоят дом е тук — продължи Бъд. — Ти си родена тук, в Калифорния.

— Трябваше аз да ти го съобщя — продължи тя.

— Колко време ще останеш там?

Беше свела глава.

— Мис Дийн се опитва да ви обясни — намеси се Копард, — че няма да се върне.

— Истина ли е това, Амели?

— Да.

— А обещанието ти?

— Никога преди не съм нарушавала думата си.

„Всичко свърши?“ — мислеше той. Не вярваше. Не можеше да повярва. Обзе го страх, чиято сила се увеличаваше и както винаги се превръщаше в ярост.

— Много мило, че ме удостояваш с вниманието си.

Тя наклони глава и светлината от червения лампион огря челото й. Обикновено подвижното й лице сега беше безжизнено. Разтревожен, Бъд бе обзет от тревога и нежност.

— Забрави това, което казах. — Говореше спокойно. — Днес те притиснах. Няма никакви обещания, скъпа, така че не си нарушила думата си.

— Господин Ван Влайът — обади се Копард, — не можете да разговаряте така с мис Дийн.

— Амели, какво става? — попита Бъд.

— Мис Дийн заминава утре сутринта. — Адвокатът смени тона, като се обърна към Амели: — Няма никакъв смисъл да удължаваме срещата. Останалата част от разговора ще бъде между мен и господин Ван Влайът.

Амели послушно тръгна към вратата, която нервната гувернантка й отвори.

Бъд се придвижи бързо напред и я спря на изхода.

— Моля те, не заминавай. Ще възстановим отношенията ни, както бяха в началото. Може да се виждаме съвсем рядко.

— Всичко това няма нищо общо с теб.

— Напускайки Лос Анджелис, напускаш мен.

Тя се извъртя настрани и излезе. Той я последва. Не го интересуваше нищо. Когато тя стигна до стълбите, той хвана ръката й.

Двамата се гледаха като че ли през замръзнало арктическо пространство, заслепяващо празно, където всичко беше замряло. Гневът му се върна. Несъзнателно вдигна ръка. Опита да се спре, но все пак я удари и звукът проехтя в хола. Този звук оповестяваше физическата им близост. Плесницата беше изповед за онези следобеди, когато бледата светлина се бе процеждала през старото стъкло, за да огрее лъщящите им голи тела.

Бузата й побеля, после се появи червено петно. Тя вдигна ръка, за да скрие следата.

И от този жест Бъд реши, че разбира какво се бе случило. „Объркана е — помисли си той. — Това е. Смутена, че престъпва думата си и заминава.“

— Добре, скъпа — последваха жестоките му думи. — Добре си изигра ролята. Сега заминавай за Париж! Или за Перу! Или където искаш, по дяволите!

Обърна се, прекоси хола и затръшна тежката дъбова врата след себе си. Спусна се по четирите стъпала. Сърцето му, което той нито можеше да контролира, нито да разбере, биеше яростно. Чу, че вратата се отваря. Обърна се. Беше черният прислужник.

— Забравихте това, сър — и му подаде шапката.