Джаклин Брискин
Хроника на страстта (38)

1

Седнала в спалнята си, доня Есперанса чу, че външната врата се отваря и затваря, но не можеше да отдели поглед от листа, който държеше в ръцете си. Преди половин час едно парцаливо мексиканче й бе донесло написаната с молив бележка, а тя вече знаеше думите наизуст.

„Моя най-обична мамо,

Пиша на теб, защото татко никога не би разбрал. Омръзна ми «Харвард», омръзна ми Лос Анджелис, омръзна ми да бъда дете. Време е да порасна. А единственият начин едно момче да стане мъж, е да се грижи сам за себе си.

Татко ще каже, че съм глупак, защото зарязвам дома си, шанса си да получа образование, всичко. И все пак какво е животът — кесия, която да се пази и изразходва пестеливо ли?

Идва време, когато трябва да се рискува всичко, и моето време е сега. Ще тръгна на Запад. Може би ще търся сребро и злато. Недей да се натъжаваш от решението ми, някои ден ще се гордееш с мен.

Обичам те много. Винаги твой,

Винсенте (не 3-те В)“

— Винсенте, защо — пошепна тя. — Защо?

Седна на стария стол, направен от дърводелеца в Паловерде. Взираше се в писмото, с което по-малкият й, любим син доброволно се изолираше от тях, и между веждите й се появи бръчка на съмнение. „Защо?“ — мислеше си тя.