Джаклин Брискин
Хроника на страстта (3)

2

През онзи заслепяващ следобед единственото раздвижване в града бе в гробището „Роуздейл“. Около изкопания гроб се бяха събрали към триста души. Жените си пазеха сянка със слънчобрани и си вееха с ветрилата. Мъжете бършеха потните си чела. Жегата продължаваше повече от седмица и ако не беше случаят, всички щяха да са по домовете или канторите си, отпуснати и изтощени. Присъствието на толкова много хора предполагаше, че мъжът в масивния бронзов ковчег бе или обичан, или много уважаван, или пък и двете заедно.

Но хората стояха злокобно скупчени от южната страна на зеещата жълтеникава дупка. Много от тях се бяха покатерили по околните височинки, откъдето можеха да виждат по-добре. Никой не носеше черна лента на ръката или на ревера си. Зачервените от горещината лица се взираха жадно, все едно че се очакваше публична екзекуция.

Нямаше никакви цветя, освен вехнещите червени рози, които украсяваха ковчега на полковник Тадеуш Дийн. Опърпан епископален свещеник, от чието измъчено лице се стичаше пот, четеше бързо текста от краткия молитвеник. Той не познаваше покойника. Бяха го повикали, след като тукашният пастор бе заявил, че е твърде изтощен от горещината, за да проведе службата.

Тълпата се бе наредила така, че да може най-добре да наблюдава трите облечени в черно жени, които стояха до гроба. Вдовицата, мадам Дийн, както сама се наричаше, бе висока и елегантна. Въпреки че черната копринена воалетка на шапката й скриваше лицето, само млада жена, сигурна в своя чар, можеше да се облече точно в тази черна копринена рокля, украсена с панделки и сложно драпирана предница, и да държи черния си слънчобран на точно премерен ъгъл. От време на време тясната ръка на мадам Дийн, скрита в черна ръкавица, поднасяше обримчената в черно кърпичка под воалетката, за да я допре до очите й.

От лявата й страна възрастна жена потръпваше в хълцане. Мадмоазел Кьостлер, гувернантката, носеше плътен дълъг траурен воал, типичен за родния й Елзас.

Отдясно стоеше дъщерята, опъната като струна девойка, която още носеше къси рокли. Амели Дийн едва бе навършила петнадесет години. Късият воал, спускащ се от шапката й, бе тънък и затова много от хората бяха насочили любопитството си към нея. Прозрачният воал по-скоро подчертаваше, отколкото скриваше бледите й деликатни черти, които бяха толкова изпити, че беше невъзможно да се каже дали наистина бе красиво дете. Излъчваше само много скръб и ожесточена, горда решимост да скрие скръбта си, да не би присъстващите да я видят да плаче.

Някъде по средата между опечалените и любопитните стояха четирима души, които очевидно бяха роднини: мъж, съпругата му и двамата им големи синове. Това бяха семейство Ван Влайът, техни съседи.

Доня Есперанса ван Влайът, едра, мощна жена, бе облечена в черна коприна, дълга до земята. И въпреки че роклята бе нова, следваше модната линия от началото на десетилетието. Тя винаги се обличаше в този отминал моден стил. Над ясното си високо чело носеше странна шапка, която, както и останалото й облекло, не съответстваше на сегашната мода. Изглеждаше като чужденка от царствено потекло, а всъщност бе истинска коренячка в сравнение с всички останали. Доня Есперанса бе от рода Гарсия, а именно те бяха притежавали Паловерде, обширното ранчо, простиращо се по протежението на реката към Тихия океан.

Нейният съпруг Хендрик ван Влайът, който се потеше във високата си яка и фрак, бе як холандец с невъздържан характер. Русата му коса едва стигаше до ушите. Несръчно държеше копринения си цилиндър с палеца и малкия пръст на дясната ръка. Останалите три пръста бе загубил в борба с отровна змия през 1858 година, прекосявайки Панама. Лицето му бе набраздено от бръчки на дълбок размисъл. Правеше му чест, че в сините му очи не можеше да се види и намек на задоволство, защото погребваха човека, който преди осем години едва не го разори.

Двамата му сина имаха голяма разлика помежду си.

По-големият, Хендрик Джуниър, наричан Бъд, бе на двадесет и четири години и всичко в него подчертаваше самоувереността му. Това обаче бе приятна самоувереност на човек, постигнал всичко сам. Силното му мускулесто тяло, както и необикновеният контраст между тъмната кожа, живите сини очи и блестяща руса коса, излъчваха необикновена жизненост. Бъд имаше вид, а всъщност и беше мъж с неизчерпаема енергия, включително полова. Въпреки че не беше красив в общоприетия смисъл на думата, по него особено много въздишаха и тръпнеха. Родителите му знаеха, че е редовен посетител при Шарлота, и въпреки това никога не се чу нещо за него и някое от онези „хубави“ момичета. Канеха го на всяко събиране.

По-малкият син бе пълна неговата противоположност. Винсънт ван Влайът бе кръстен на дядо си дон Винсенте Гарсия и най-често го наричаха 3-те В. На седемнадесет години бе над един и осемдесет и израснал изведнъж, носеше височината си с неудобство. Приличаше на майка си с меката черна коса, която се спускаше на вълни назад от високото чело, овалното лице и черните вежди. Беше зачервен от горещината. Дебелият костюм бе част от гардероба, който щеше да отнесе на изток като първокурсник в „Харвард“. Тъничките му черни мустачки също бяха отскоро, та непрекъснато ги докосваше, докато втренчено гледаше младото момиче, застанало до гроба на баща си. Нежните му кафяви очи бяха изпълнени със състрадание. Искаше да я успокои. Амели не погледна нито веднъж към 3-те В, нито към някой друг.

— И сега предаваме тялото му на пръстта — продължаваше да мрънка свещеникът. — Пръст в пръстта, пепел в пепелта, прах в прахта, с увереност и надежда за възкресението за вечен живот.

Нямаше кой да придружи ковчега. Тълпата негодуваше, защото в Лос Анджелис това бе традиция и дори най-презрения просяк не погребваха, без негови близки да изпълнят това последно тъжно задължение. Четирима възрастни мъже се потътриха иззад измамната сянка на един черен паметник. Бяха известни като индианските гробокопачи Габриелино. Чувстваха се безкрайно неудобно в необичайните за тях черни дълги раса. Наредиха се по двама от двете страни на бронзовия ковчег, хванаха сребърните ръчки, задъхани от усилието. Вдигнаха го и пристъпиха напред, но единият се спъна в желязната ограда на семеен гроб. Изпусна ръчката, ковчегът се наклони и всичките цветя се изсипаха встрани. Чу се шум — тежък, потискащ.

Тялото на младото момиче трепна, като че ли някой го бе ударил по гърба. През тънкия воал се видя как притвори очи и пухкавите меки устни се свиха.

3-те В конвулсивно преглътна.

Индианците вдигнаха ковчега отново и тялото пак се премести. Девойката сви юмруци под брадичката си — вековечен жест на скръб.

Одобрителен шум премина през жегата. Хората се скупчиха напред, като се блъскаха и препъваха в гробовете, мърморейки, потейки се, проточвайки вратове, за да видят по-добре.

— Време беше и тя да покаже някакви чувства — каза една жена на висок глас.

— Може би вече не обича баща си.

— И не би трябвало. Той бе тръгнал срещу Бога.

Тъничкото тяло на Амели Дийн отново зае гордата си стойка. Тя вдигна високо глава и през ветрилото погледна към заслепяващото небе.

Четиримата възрастни мъже, потънали в пот, бяха надянали широко въже, за да спуснат ковчега в зеещата дупка. И отново се чу как тялото се премести. Удряйки се няколко пъти в стените на гроба, ковчегът тупна на земята. Надигна се жълт прах. Гробарите изтриха набръчканите си чела с прашните ръкавици и вдигнаха лопатите. Това поне можеха да правят. Сухи облаци глина заудряха по ковчега с глухо плющене. Вдигнаха се облаци прах. Мадам Дийн насочи чадъра си, за да се предпази. Възрастната гувернантка се обърна настрани. Амели не помръдна.

Всичко свърши.

Трите опечалени жени тръгнаха към каретата, обвита с черен креп. Пасторът не ги придружи. Вървяха сами.

С поглед, отправен към родителите и по-големия му брат, 3-те В като че ли питаше кой ще тръгне с него към каретата. Но остана на мястото си, когато Бъд пристъпи напред.

Като се придвижваше напред с мъжки елегантни големи крачки, Бъд безстрашно понесе стотиците погледи, втренчени в него. Притежаваше истинската щедрост на силните. Не женският чар на мадам Дийн го теглеше към нея, още повече че тя беше негов враг, враг на баща му. Дори да беше стара и грозна, той пак би отишъл при нея. Жените бяха крехки същества и мадам Дийн се нуждаеше от помощта му.

— Мадам Дийн — обърна се той почтително през прозореца на каретата. — Аз съм. Бъд ван Влайът, вашият съсед. Бих искал да поднеса моите съболезнования и тези на родителите и брат ми за тежката загуба. Периодът е труден и ние сме готови да ви помогнем, за да го понесете по-леко. По всяко време. 3-те В заминава утре, но майка ми, баща ми или аз ще се отзовем винаги.

— Много сте любезен, мистър Ван Влайът — отговори мадам Дийн с френския си акцент.

— Съседи сме — добави Бъд — и искаме да ви помогнем.

— Нали семейство Влайът са много мили, ma chere? — обърна се мадам Дийн към дъщеря си.

Девойката, която все още не се бе качила в каретата, направи лек реверанс.

— Да, мамо. Благодаря ви, мистър Ван Влайът. — Гласът й не бе приглушен, както той бе очаквал, от скръб. Звучеше ясно и приятно.

Украсените с черни пера коне потеглиха с каретата от гробището „Роуздейл“. Тълпата се разотиваше бавно, уморена от жегата, се разпадаше на приятелски групички. Защото въпреки случките напоследък, които говореха точно за обратното, Лос Анджелис беше приятелски настроен град.