Джаклин Брискин
Хроника на страстта (28)

1

Влакът се движеше към Лос Анджелис, като тракаше ужасяващо и посипваше всичко по пътя си със сажди. 3-те В седеше в дървения вагон, в единия край на който имаше печка, а в другия — тоалетна. Челото му се удряше в мръсното стъкло. Около него пришълците в Южна Калифорния си говореха за „истински портокали, които растат на истински дървета“.

3-те В, както и повечето от пътниците, бе изминал осем дневното пътуване и като тях бе съсипан от умора. При скорост тридесет и пет километра в час дори и най-живописният пейзаж ставаше отегчителен.

За да се разсеят, пътниците разговаряха. И повечето от разговорите се въртяха около процеса Дийн.

През този месец коментарите отново се бяха разгорещили.

Една госпожа от Сан Франциско, Софи Бел Дийн — както сама се бе нарекла, — се представяше за вдовица на полковника, а двете й дъщери — за негови пълноправни наследнички. Това беше нещо ново за 3-те В. Амели никога не бе споменавала за тях, а в кратките й очарователни писма никога не пишеше нищо за процеса Дийн.

3-те В уверяваше спътниците си, че има само една мадам Дийн, френска аристократка, за която всички знаеха. А Амели Дийн бе единственото законно дете на полковника.

Месеците, които бе прекарал далеч от Амели, не бяха променили чувствата му към нея. Когато влакът навлизаше вече в покрайнините на града, той мислеше върху възможността да й разкрие любовта си, преди да е навършила шестнадесет години. „Тя може да е малка — продължаваше да разсъждава той, — но аз съм по-голям.“

3-те В си беше купил нов вълнен костюм, мустаците му бяха вече оформени. „Харвард“ бе разширил кръгозора му. Естествено, не можеше да спомене пред Амели за слабичката шапкарка и петте срещи върху скърцащото й легло.

Разбираше, че мислите му са незрели. Любовта му обаче бе истинска и нежна. „Ще й кажа — мислеше си той. — Защо да не й кажа?“

Свирката изпищя, носачът минаваше през купетата и викаше: „Лос Анджелис! Лос Анджелис!“ Влакът изпухтя и спря на гарата.