Джаклин Брискин
Хроника на страстта (24)

3

Планината Санта Моника се издигаше помежду равната долина на Сан Франциско и равното поречие на река Лос Анджелис. Склоновете й бяха стръмни и само на няколко места имаше проходи. Дори и в най-слънчевия ден в криволичещите каньони падаше тайнствена сянка. Санта Моника винаги бе давала убежище на онези, които искаха да се скрият.

Амели бе коленичила, а кобилата пасеше наблизо. Наблюдаваше голяма паяжина, която й напомняше на бродирания шал от тюл, подарък от баща й. Чу шума от копита в далечината. Обикновено, ако друго човешко същество се появеше, тя се скриваше в някой от каньоните, но когато вдигна глава, видя Бъд ван Влайът да се приближава към нея.

Не беше разговаряла с него от онази нощ преди три месеца, когато я бе целунал. Беше мислила много за тази целувка, разсъждавайки върху многобройните и особени реакции на тялото си. Във всеки случай не бе влюбена в Бъд. Амели бе половин европейка, отгледана в изолирания снобски свят на мадам Дийн. Смяташе се с по-високо обществено положение от Бъд. Та той работеше в склада с навити ръкави? Пък и 3-те В й беше казал, че Бъд се труди допълнително като наемен работник. И все пак той единствен бе проявил съпричастност на погребението на баща й. Беше се съгласил да й помогне да отмъсти за баща си. Когато я бе целунал онази нощ, той се бе отнесъл към нея като към дете. Но в допира му бе усетила нежност. Сега мислеше за него като за приятел. Той дръпна юздите на коня и спря.

— О, Амели Дийн, здравей! Какво толкова интересно има там долу?

— Паяжина, която се къдри и извива. — Тя се изправи и направи лек учтив реверанс: — Господин Ван Влайът.

Той бе вързал червената кърпа на врата си. Слънцето блестеше в светлата му разрошена коса. Усмихваше й се.

— На лов за гризли ли бяхте?

— Помагах на говедарите да подбират добитък.

— 3-те В ми е казвал, че припечелвате като наемен работник. — Тонът й бе снизходителен.

„Ти, малка снобке“ — помисли си Бъд развеселен.

— Не, скъпа, тогава работех на сондите. Днес просто помагах и всичко, което заработих, бе паница запържен боб, защото трябваше да си тръгна рано. Имам среща.

— По работа?

— Не съвсем. Трябва да придружа Мери Ди Франко до Котильон.

— Тя ваша годеница ли е?

— Мери? Не, просто една от моя харем.

Като чу това, Амели забрави резервирания тон. Засмя се за първи път от много седмици насам.

— Голям ли е харемът ви, господин Ван Влайът?

— Средна работа.

— Къде криете жените си?

— В Паловерде. Била ли си някога там?

— Не. 3-те В ми е разказвал. Там е била семейната къща на вашата майка, хасиендата.

— Точно така. Ако твоят приятелски настроен дракон не бълва твърде много огън, мога да те заведа там.

— Имам разрешение да яздя сама, господин Ван Влайът. — Тя се качи върху ниската кобила с лекота.

Бъд смушка Кипър със стремената и се понесе в галоп по склона. Изненада се, че тя го последва без никакво затруднение. Той отново ускори ход и така яздиха близо половин километър. И въпреки че Амели се движеше редом с него, започна да се безпокои да не би конят да я хвърли от седлото.

— Предавам се — извика той.

Спряха конете.

— Скъпа, ти си добра ездачка. Може би трябва да ти разреша да се присъединиш към моя харем.

— Трябва да откажа щедрото ви предложение. — Кожата на лицето й лъщеше. Лешниковите й очи блестяха. — Втората цел в живота ми е да напусна Лос Анджелис.

— А първата?

— Да се справя с железниците.

— Тук съм, за да ти помогна.

— Да. И след това си отивам вкъщи, в Париж. — Говореше малко задъхано и устните й бяха разтворени. Бъд си спомни колко са нежни и примамващи.

— И ще живееш щастливо?

— Мама казва, че с разкошната зестра, която ще ми даде, ще съм добра партия. Разбира се, мама ще загуби делото и няма да има никаква зестра. Но аз не желая да се омъжвам за някой много дебел, много възрастен буржоа, така че…

— Монахиня ли ще станеш?

— Ще стана, grande courtisane като Дамата с камелиите.

Бъд така бурно се засмя, че конят се стресна. Потупа го по шията и каза:

— Интересен избор.

— Париж е пълен с писатели, музиканти, хора с интересни идеи. Всички те ще идват в моя салон. Разговорите ще бъдат остроумни, блестящи и никой няма да иска да се прибира вкъщи, за да си ляга.

Той потисна усмивката си. Тя така явно не разбираше начина, по който дамата печелеше своите камелии.

— А вие, господин Ван Влайът, какво искате?

— Просто да си остана тук, скъпа, и да бъда с приятелите си.

— Звучи доста обикновено за такъв предприемчив човек като вас.

Флиртуваше с нея, както правеше и с останалите момичета. Но сега тонът му стана по-задушевен.

— Виждаш ли този храст тук? — запита той. — Казва се мансанита, типичен е за Южна Калифорния. Принадлежи на това място, както и аз. — Посочи напред: — А точно пред нас е Паловерде.

На платото между два меко спускащи се хълма се простираха развалините. Червените плочи на покрива бяха пропаднали на места, а в източното крило липсваха.

Сиво-кафявите стени бяха разрушени. Построен с тухли от глина, Паловерде се връщаше в земята.

— Но аз съм минавала оттук много пъти.

— Като че ли си разочарована.

— 3-те В го описваше като нещо подобно на палат.

— Описанието е било специално предназначено за теб.

— Голямо е.

— Скъпа, няма нужда да си учтива с мен. Това е просто едно разрушено ранчо.

— На кого е сега?

— Мое. Покупката на земя е едно от страничните ми занимания. Може би аз съм твоят дебел буржоа.

— Никога не бих могла да живея в Лос Анджелис — отговори Амели, без да се усмихва.

Около масивната затворена врата се беше събрал боклук. От керемидите бе израснала трева, подобна на зелена коса, иззад износените от времето глинени тухли стърчеше слама. Заобиколиха източното крило и минаха през обрасла някогашна градина. Слязоха от конете във вътрешния двор.

— Красиво, но изоставено — каза Амели. — Защо е ваше, а не на майка ви?

— Когато бизнесът на баща ми замря, трябваше да го продадем, но миналата година го откупих. — Беше платил повече пари, отколкото струваше, и не беше сигурен какво ще прави с тези руини и скатове на осем километра от града. И все пак трябваше да го купи. — Ще го разгледаме ли?

Подаде й ръка. Мислеше си, че изглеждат много странна двойка — тя в широката претенциозна рокля, той — в измачканите си дрехи на vaquero.

В първото помещение, в което влязоха, бяха останали само дебелите стени.

— Тук е била трапезарията — заразказва Бъд. — Най-напред е била построена тя, но тъй като са имали нужда от още помещения, индианците започнали да строят нови. О, не! Забравил съм. Още от началото е била построена и тази стая. — Минаха в следващата. Срещу тях в стената зееше извитият отвор на пещта, където още висеше ръждясал ръжен. — Трябвало е да имат и кухня. А тук е бил килерът. Бил е винаги заключен и майка ми носила ключа у себе си. А тази стая можеш ли да се сетиш каква е?

Тя се надигна, за да надникне през счупеното стъкло.

— Тази четвъртита дупка прилича на миниатюрна римска баня.

— Много добре. Това е била банята.

Продължиха нататък. Държеше я за ръката през цялото време и не я пускаше дори когато се спираше да обяснява. Продължаваше да си спомня целувката. „Тя е дете — повтаряше си той, — просто дете. Защо не мога да мисля за нея като за дете?“

— А това е салонът — каза той. Сега трябваше да я пусне, защото не можеше да отвори тежката врата с една ръка.

— А това? — попита тя, като посочи към купчината в ъгъла.

— Fazardas — одеяла. Оставил съм ги за краварите. Лагеруват тук, защото това е единственото помещение, където покривът не тече. Виждаш ли рисунките по гредите?

Тя влезе вътре, като се оглеждаше.

— Fleur-de-lis^[1] — каза тя.

Той я последва.

— Говорите френски като французойка, скъпа — обърна се той към нея.

Гласът му отекна в празната стая.

— Харесва ми вашият испански.

— Харесвам косите ти — продължи той, като докосна тежкия водопад изпод шапката й за езда. — Срещал съм няколко куртизанки, no grande — той го произнесе на френски, както го бе казала тя, — винаги е от най-висока класа, като теб, скъпа.

— Така ли наричате всички в харема си — скъпа?

— Само някои, скъпа.

Той обхвана раменете й. Усети, че трепери. „Не трябва — си каза. — Не започвай отново.“

Този път нейните устни докоснаха неговите. Ушите му забучаха.

— Не — едва произнесе той с устни върху нейните.

— Не искаш да се целуваме?

— Обясних ви твърде нашироко.

Прекара ръка по брадичката и шията му, отново го целуна. Целувката и бавният проследяващ допир на ръката й излъчваха такава нежност, която никога не бе изпитвал — нито с местните девственици, които държаха телата си, пристегнати в корсети, така изправени, като че ли се предпазваха от евентуално нападение, нито от курвите, които преминаваха направо към действие, нито пък от Роуз, първата му приятелка. Целувките на Амели бяха нежни, изпълнени с копнеж. Бяха целувки на дете.

— Бъд, искам двамата да… Искам това, което другите правят.

Той затвори с трясък вратата. Ръждясалите панти изскърцаха, разнесе се прахоляк. Обхвана с две ръце кръста й и целуна разтворените устни.

„И аз искам — помисли той. — Нека поне веднъж в живота ми този акт да бъде без жертва и без победител. Нека бъде само тази сладка тъга, която изпитвам към нея и която тя изпитва към мен.“

— Добре — пошепна той и започна да се бори с множеството малки копчета по роклята, като я целуваше. Долната й камизола бе нанизана на тясна бродирана панделка. Видя, че под нея нямаше нищо друго. Преглътна.

— Скъпа, желая те така, както не съм пожелавал друга жена, но не бива. Ти трябва да ме спреш. Амели, моля те, спри ме.

Погледна го с влажните си светлокафяви очи. „Не, това не са сълзи“ — помисли си той. Свали бродираните презрамки и пред него се появи фина фигурка без никаква излишна плът, каквато повечето от мъжете желаеха. И въпреки това уязвимостта на слабичките й рамене, деликатните й гърди го трогнаха дълбоко.

Скоро около тях бяха нахвърляни грубоватите му дрехи, бельото му. И двамата трепереха неудържимо. Той я повали върху натрупаните одеяла.

Този момент бе по-труден за Бъд, отколкото за Амели. Той поемаше риск, от който изпитваше вроден ужас: на курвата се плаща в брой, на красивото момиче се плаща цял живот. За момент си спомни как се беше изкривила устата на Роуз, когато бе извикала: „Не, не искам индианското ти копеле.“

„Спри — помисли си той. — Спри.“

Но не можеше да спре.

— Не искам да те нараня.

Тя пое дълбоко въздух и го притисна по-силно към себе си.

— Ти си красив, много красив — прошепна тя. Очите й бяха затворени, ръцете й проследяваха мускулите на раменете и гърба му, докосвайки части от тялото му, за които той не знаеше, че могат да бъдат докосвани с нежност. Ръцете му изследваха нейното тяло. Нямаше никаква борба, чуваше се само дишането им. И изведнъж се чуха само нейните възклицания: — О, Бъд, Бъд, Бъд, Бъд…

И светът се завъртя и се разтресе около него. Тя отвори очи и срамежливо, учудено докосна устните му.

Бъд знаеше всичко за жените. Жените никога не изпитваха оргазъм. Това бе научен факт и съвременната медицина го потвърждаваше. Курвите, разбира се, се преструваха, но Бъд го приемаше, и въпреки това Амели бе изпитала същата наслада от тялото му, каквато той бе изпитал от нейното.

Той бе реагирал така жарко, но тя бе останала спокойна. Не беше успял да се въздържи. Тя го бе желала така, както и той нея. Беше намерила удоволствие у него, както и той у нея. „Трябва да й се отдам така, както тя ми се отдаде“ — размишляваше той. Уплашен, прибягна в мислите си към възприетите схващания за половите отношения. Жената не можеше да бъде равна с мъжа. „Пък и клюките в Лос Анджелис може би бяха верни — мислеше той. — Амели Дийн е чужденка… различна.“

Когато Бъд и Амели се понесоха към града, Санта Моника бе затъмнена от морската мъгла. Бяха се срещнали в планината и беше глупаво да крият срещата си. След като разрешиха този въпрос, нямаше повече какво да си кажат. Яздеха мълчаливо. Амели бе обзета от мислите и чувствата си, които все още не можеше да определи. Бъд бе потиснат, размишляваше върху глупостта, която току-що бе извършил.

„Това няма да се случи отново — мислеше той. — Довечера ще бъда с Мери“ — но не изпитваше никаква радост. Мери ди Франко, сестрата на приятеля му, с който ходеха на лов. Мери, чийто баща бе собственик на сградата Ди Франко срещу тази на Ван Влайът. Мери с подскачащите руси къдрици, червени бузи, дълбоко деколте и закръглени ръце. Беше на двадесет години и се водеше за най-хубавото момиче в Лос Анджелис — умееше добре да убеждава другите с ласкателства и да плаче чаровно. Мери, която очаква Бъд ван Влайът да я попита.