Джаклин Брискин
Хроника на страстта (19)

3

Валя тихо цялата нощ. Най-накрая спря в неделя следобед. В понеделник беше топло. Бъд беше в склада. Свали сакото си и нави колосаните чисто бели маншети. Златистите косми по ръцете му блестяха на слънчевата светлина, проникваща през отворената врата.

Първоначално сградата с плоския покрив съхраняваше запасите от нефт на Ван Влайът. Намираше се малко на запад от двете главни търговски улици на града, в съседство с евтини магазинчета, работилници за щавене на кожи и конюшни в подножието на хълма Бънкър. Самият хълм не беше населен, наклонът му бе твърде стръмен за конете. Койоти и елени слизаха, за да похапнат разпилян фураж. Веднъж Бъд уби гърмяща змия, свила се в ръждясала кофа.

Като момче се прехласваше от работата на това място. Работниците от нефтените сонди предизвикваха у него почти сексуална възбуда, като говореха надълго и нашироко за стачки и за слухове за стачки. Очите им искряха, когато си избираха най-доброто от магазина, за да превърнат мечтите си в реалност.

През 1876 година, когато железницата стигна до Южна Калифорния, на Хендрик му хрумна, за първи и последен път, рискованата идея да прави доставките за разрастващата се в района нефтена промишленост. И тя щеше да даде резултат, ако полковник Дийн не бе сложил разорително високи такси за превоза на тежкото оборудване. Начинанието му пропадна и оттогава Хендрик считаше всяко нещо, свързано с нефтените сонди, за глупаво начинание.

Бъд проверяваше товарителницата за последната пратка, когато чу ясен женски глас:

— Господин Ван Влайът?

Въведе я в малката дървена пристройка, която баща му ползваше навремето. Когато тя извади от чантичката си още една връзка писма, затвори вратата.

— Разбирам, че сте чели тези писма — каза той. — Амели, какво искате да направя? Да изнудя Южнотихоокеанската компания да плати дяловете на майка ви?

Погледна го стреснато.

— Какво? — повтори той.

Тя се поколеба.

— Господин Ван Влайът, изпитвали ли сте някога нужда да отмъстите за някого?

Бъд бе готов веднага да отговори отрицателно. Не, разбира се, не. Отмъщението е загуба на време. Тогава съзнанието му като филмова лента го върна назад към онзи Бъд ван Влайът на петнадесет години, пиян в същата тази сграда, когато крещеше, че никога няма да пропадне, че винаги ще успява във всичко.

Силно загорялото му лице се изкриви: миналото сякаш го поля със студен душ. Спомняше си всичко — първата година, когато напусна училището на хълма Паундкейк, за да започне да работи по цял ден в магазина на баща си и до късна нощ в склада. Още по-усилено бе работил всяка неделя на нефтената сонда в Нюхол. Дванадесет часа работа за едно момче, което беше вече уморено! Но го правеше да не би някой в Лос Анджелис да си помисли, че Хендрик ван Влайът получава милостиня от братовчед си бакалина. И пак заради гордостта на баща си не искаше хората да знаят, че именно той помагаше на семейството си. Той се грижеше за клиентите, той изпитваше страха от банкрут заради всяко решение, което взимаше. А бяха близо до банкрута.

Това бяха две много трудни години. Но работата в железарията на Хендрик ван Влайът потръгна, а Бъд успя да натрупа малка сума от бума с недвижими имоти през 1882 година. Дори и сега продължаваше да изстисква всичко, което магазинът можеше да даде. „Защо не се заех да правя нещо сам? Та аз дори не харесвам тази еднообразна счетоводна работа“ — мислеше си той. Но Бъд не беше човек, който да разнищва мотивите си. В този смразяващ момент обаче си призна, че обичайки дълбоко баща си, бе пожелал провала на Хендрик ван Влайът да бъде погребан под планина от успехи. Той най-вече разбираше синовната нужда да отмъстиш. Докосна с пръсти повърхността на бюрото. Беше старо и напукано.

— Трябва да прочетете всичките писма — настоя Амели. — В тях дават указания на татко как да контролира конгресмена, как да купи съдията, да извърти изборите и как да ръководи Лос Анджелис и Южна Калифорния.

— Е, и? — Бъд едва успя да си отвори устата.

— За всеки порок, в който господин О’Хара обвинява баща ми, те са хиляди пъти по-виновни — заяви тя. — Писмата доказват, че баща ми е правил само това, което те са му нареждали.

— Амели, повярвай ми, така нищо няма да постигнеш.

— Светът ще узнае, че обвинителите на баща ми са много по-брутални, по-изпечени и безскрупулни и неговите простъпки ще бъдат погребани под тежестта на техните. — Тя сграбчи писмата. Устните й бяха побелели.

— Миличка, да не ти е лошо?

— Единствените ми проблеми са възрастта и полът ми. Не мога да го направя аз.

— Но аз не съм човекът, който ти трябва — отвърна Бъд колкото можеше по-нежно.

В продължение на една дълга минута се гледаха втренчено. На Бъд му се струваше, че тези леко скосени светлокафяви очи проникваха през плътта му и тя вижда онова петнадесетгодишно момче, което живееше в кожата му. Реши, че в погледа й имаше нещо плътско, и се почувства неудобно, засрами се от мислите си. Тя беше дете. Дете!

Амели тупна връзката върху олющеното бюро. Отвори вратата и излезе, без да каже довиждане. През изпръсканото с кал стъкло на прозореца видя елегантните й крака под черната дреха. Дълго време не помръдна.