Джаклин Брискин
Хроника на страстта (185)

2

Кингдън пиеше много.

След като свършеше един филм, веднага започваше следващия. Камерата го привличаше все повече, а във вътрешния джоб на коженото си яке държеше по една бутилка. Всяка вечер прекарваше по няколко минути в болничната стая и като наблюдаваше привързаността на чичо си и леля си, не можеше да не преосмисли съвременната теория, че любовта не надживява брака. „С нас ще бъде по-лошо“ — отчаяно си мислеше той. Поднасяше извиненията си, слизаше долу и се запътваше към алкохола, заключен в шкафа на иконома.

Пиеше винаги щом си помислеше да се върне към църквата и да уреди опрощение от папата, за да се ожени за братовчедка си. Трябваше ли да го прави? Този въпрос го разкъсваше. Като че ли имаше значение! Не бе в състояние да я напусне. Воден от непреклонността на Юта и неумолимия Господ, се порицаваше като най-големия грешник.

Пиенето много малко го успокояваше. Летенето му предлагаше най-добрия балсам за намаляване на вътрешното напрежение. Само когато се любеха с Теса, можеше да забрави съмненията.

Един вторник следобед в началото на януари, когато бе твърде облачно, за да се снима, Кингдън и Теса се разходиха в отдалечения край на градината, той с миксера за коктейли в ръка, а Теса с бележник и писалка. Наля си и остави миксера в краката на мраморната статуя. Тя седна на тревата и замечтано отбеляза нещо ново за романа си.

— За първи път пишеш, откакто чичо получи удара — подхвърли Кингдън.

— Прав си, така е. Изглежда по-добре, нали?

— Като нов. — Кингдън приседна до нея с протегнат ляв крак напред. — Кога каза добрият ми стар татко, че ще се отбие?

— В три и половина.

— Хайде! Сега трябва да настояваш да се срещна с него — каза той.

— Така ужасно се срамува.

— Господи, чудя се защо? — Кингдън пресуши чашата си и се пресегна за миксера.

— Той те обича.

— Ако обичаш много, не трябва ли и да прощаваш много?

— Какво смяташ, че правиш, като го отбягваш?

— Отново ли ти каза да ме изгониш?

— Нещо такова… не съвсем.

— Теса, не се изразяваш ясно.

— Той говори за това. Аз не слушам. Кингдън, толкова е тъжен.

— Направи ми една услуга днес следобед. Кажи му да престане да ми изпраща чекове от нефта по пощата. За квартира и храна сумата е твърде голяма. За изкупление — недостатъчна.

— Ти си му партньор.

— И ако те попита какво да прави с парите, кажи му да си ги завре в проклетия задник!

— Кингдън, недей! — възкликна тя. Високият тон я смути и тя се извини. — Съжалявам.

Сложи ръка на рамото й.

— Не, аз съжалявам. Теса, мислила ли си какво съм?

— Да.

— Само за това си мислим.

— Тия сватбени нощи — обади се тя.

— Никога не сме се любили толкова много преди.

Опря чело на коленете си. Кингдън казваше истината. Беше ги обзела страст. Мислеше си за това непрестанно, винаги беше готова. Понякога дори не чакаха да стигнат до леглото. Правеха любов в банята, на кушетката в кабинета сред разпилените листове хартия, в оранжерията, заобиколени от розови и червени азалии, нацъфтели за вътрешния двор. След тяхната брачна нощ следваха непрекъснати зашеметяващи изживявания.

— Аз… станах по-добра.

— И аз. Действието приключи. То е като да окастриш розов храст, за да разцъфти само един-единствен огромен цвят.

— Метафората е лоша — отвърна тя. — Аз все така те обичам.

— Аз също. Преди като че ли изпитвах някакво чувство за грях.

— Недей.

— Нека да довърша. Толкова често те желая, защото си моя, а все пак ми се забранява да бъда с теб.

— О, Кингдън.

— Любима, не се натъжавай. Погледни от светлата страна. От моя страна няма никаква възможност за изневяра. Никога няма да пожелая друга жена. Защо ми е? На кого ще му трябва да търси навън, когато в собствения си дом си има това сладко дяволско чувство?

— Няма нужда да се чувстваш така…

— Да, има нужда. По дяволите! Аз наистина се чувствам по този начин. — Захвърли чашата към статуята и Теса подскочи. — Защо ли? Питай татко. Ти си единственото наистина добро нещо в живота ми, и той го омърси.

— Ние не сме мръсници.

— За мене сме — повтори Кингдън. — Любима, любов моя, за мен ние сме такива.