Джаклин Брискин
Хроника на страстта (181)

6

Кингдън бе захвърлил фрака и черната вратовръзка на леглото и обливаше с вода лицето си в банята й. Вдигна глава и попита:

— Как е той?

— Знам, че ще се оправи.

— Сигурно — под метна Кингдън. — Аз съм единственият Ван Влайът, който не се държи като булдог. Когато последният рог изсвири за мене, ще изляза на пистата.

Теса извади халат от гардероба си и го метна на стола. Започна да разкопчава вечерната си рокля. Ако успея да сваля тая рокля, мислеше си тя, вечерта ще приключи.

Теса говореше честно с Амели. Тя бе сигурна, че Бъд е нейният баща. Ако майка й не бе убедена, тя е сигурна, и нейната убеденост се дължеше на мистериозното място, където бе прекарала по-голямата част от времето си.

Дължеше интуитивната си сила — а тя включваше и умението й да пише — на прадедите, за които Бъд й бе разказвал, на хората, които някога са бродели из необятната равнина. Колебанията й се появиха, когато се изправи пред правилата на цивилизацията. Интелигентността й твърде малко й помагаше при взимане на решения. Остана вярна на инстинкта.

Кингдън пусна кърпата и се появи от банята.

— Защо от всички жени на света скъпият ми стар татко трябваше да изнасили майка ти?

— Тя каза, че той винаги я е обичал.

— Едва ли това е най-възпитаният начин да покажеш чувствата си. Лично аз никога не съм виждал татко да се държи като пещерен човек. А и какво може да каже евнух като мене по такива въпроси?

„Боли го — мислеше тя, — а аз не мога да му помогна, особено тази вечер.“ Спомни си изкривената уста на Бъд и пребледнялото му посърнало лице.

— Мистерията на феодала Ван Влайът е разкрита — подхвърли Кингдън. — Гневът на чичо Бъд е справедлив. Когато е разбрал, мислиш ли, че в калифорнийски стил е предизвикал татко на дуел с пистолети от петдесет крачки? Или мислиш, че са се били с юмруци? Татко е доста едър, ядът на чичо Бъд е бил справедлив, така че силата му е била равна на десет души. Освен това той изглежда и по-силен.

— Чичо 3-те В не ми е баща.

— Значи не си слушала — отвърна Кингдън.

— Мама каза, че се е случило веднъж. Това не означава нищо.

— Така ли? На майка ти й липсва твоята убеденост. А чичо Бъд очевидно е изпитал съмнение. Или не би искала да се съгласиш, че да отпратиш жена си бременна в осмия месец показва някаква липса на, да го наречем доверие? — Усмихна се. — Веднъж, когато се щурах из тавана, попаднах на стара кутия, в която имаше разрешително за брак с дата шест месеца преди аз да се родя. Попитах мама за това. Напердаши ме, несъмнено заради греховете на баща ми. Татко, мъжкарят, тичащ подир жените. Не прилича на такъв, нали? Тая негова извинителна усмивка! Е, тази вечер променям официалния му портрет.

— Няма да ти стане по-леко, ако го мразиш.

— Теса, погрешно тълкуваш синовната обич.

Разкопчала всички копчета, Теса остави роклята да се свлече на пода.

— Само се нараняваш.

— Гледам на случая като на дискусия по тема от световен интерес. Мъжествеността на Ван Влайът.

— Той бере душа. Всяка глътка въздух е агония. Кингдън, той е моят баща.

— Кога има време да се консултираш с циганките гледачки?

— Не мога да обясня. Просто съм сигурна.

— Мистериозни връзки, искаш да кажеш? Кръвна линия? Да, съществуват. Да. Очевидно. Иначе защо прескочих през верандата на хотела в Холивуд, за да дойда при теб? От всички момичета в Лос Анджелис — при теб? Кръвта вода не става.

Облечена в дълъг червен комбинезон от сатен, тя се обърна към него.

— Кингдън, зная колко много те боли. Но не мога да ти помогна тази вечер. За нищо друго не мога да мисля, освен за него, че лежи там, сякаш гигантски крак иска да го смачка.

— Отново си права. Има ли смисъл да се обсъжда? В Хаваите старите крале и кралици винаги са били пълнокръвни братя и сестри. Фараоните са се женили за своите сестри, но аз няма да възстановявам стари традиции. Защо да говорим за факта, че моралът е въпрос на време и география? Нека оставим нещата както са — женени сме и ще бъдем женени, сестро моя, любов моя.

— Кингдън, уморен си. Легни си.

Сграбчи я за раменете.

— Да, — легни си — повтори той.

„Не мога — помисли си тя. — Как, когато не съм на себе си от притеснение? Как да се любя, когато там татко бере душа.“

— Не сега — измърмори тя.

— Какво? И ти твърдиш, че ни най-малко не се съмняваш ли?

— Не е това.

— О? Просто съвпадение ли е, че точно тази вечер за първи път ще ме отблъснеш?

— Лицето му, Кингдън, то е с цвета на смъртта. Упоен е от лекарствата, освен болката нищо не е останало от него.

— Чие лице?

— О, престани, моля те, спри.

— Чие? — попита отново той.

— На баща ми. Твоят чичо.

Намигна й. Нищо не бе пил целия ден, очите му бяха червени. Накрая я попита:

— Не те ли отвращавам?

— Обичам те.

— И аз също. Но не е там работата.

— Това няма нищо общо с желанието да се любим. Кингдън, аз… добре. Винаги съм го чувствала много близък. Моля те, моля те не ме насилвай, не и тази вечер.

— Стана тъмно след сватбеното пиршество.

Дръпна надолу презрамките й. Червеният сатен се разкъса. Обхвана с ръце кръста и раменете й и силно я наклони назад, впивайки устни в нейните. После започна да целува шията й, повеждайки я към леглото. Свлякоха се на покривката и той се просна върху нея. Беше нетърпелив, както първия път в „Хотел дел Коронадо“. Задържа главата му между гърдите си. Ужасена от себе си, се опита да извика измъченото лице на баща си, но образът беше далечен, и неволно отговори на напористите чувства на Кингдън. Взе ръката й и я притисна към белега си, като шепнеше:

— Усещам, че горят огньове. Вече съм бил в ада. Любима, любима, можеш ли да си представиш само какво означаваш за мен?

— Кингдън… Толкова много те обичам… винаги и завинаги. Сега, моля те сега!

— Не ме отблъсквай повече — настоя той и проникна в нея.

— Никога… — Светлина бликаше през тялото, а думата бе чувствен вик.