Джаклин Брискин
Хроника на страстта (179)

4

Час по-късно Кингдън и Теса седяха в кабинета на Теса. Вратата бе отворена. През осветения коридор виждаха плътно затворената врата на спалнята. Вътре трима доктори и две сестри се бореха за живота на Бъд. Амели сновеше между тях и в дневната си.

Кингдън държеше ръката на Теса. С палец търкаше халката, която беше сложил с разрешението на мировия съдия в Юма. Знаеше, че трябва да каже нещо успокоително. В момента чичо му можеше да е мъртъв или дишаше с помощта на тази твърда тръба, която предхожда смъртта. Дори огромната му обич към Теса не бе в състояние да предизвика ни най-малка симпатия. „3-те В ти е баща.“ Думите кънтяха в мозъка на Кингдън и той не можеше да се съсредоточи върху каквото и да било. Цялото му същество крещеше, че майчините устни са изрекли лъжа, но знаеше по реакцията на останалите трима, че е бил близо до истината.

Различи шум откъм спалнята, който наподобяваше преместване на мебели. Теса се изправи. Продължи да държи ръката й. Шумът спря. Дръпна я обратно на кожената кушетка. Страшно се срамуваше, че не може да се присъедини към нейното безпокойство. Но как можеше да мисли за нещо друго, освен „3-те В ти е баща“?

„Класическа реплика — мислеше си той, — несъмнено превод на гръцка трагедия.“

Вратата на спалнята се отвори. Стегна се. Уплаши го силната светлина в стаята. Във Франция, когато беше в болницата, го държаха на тъмно, докато премина опасността за живота му. Разбираше се, че някой е починал, когато лумнеше светлината и осветеше празното легло. Несъзнателно стисна по-силно ръката на Теса.

Амели затвори вратата и бързо прекоси коридора до кабинета на Теса. В свободна копринена роба, с разпуснати коси, тя му се струваше по-крехка и уязвима от когато и да било. Свлече се на кушетката.

В този момент Кингдън бе почти сигурен, че чичо му е мъртъв.

Теса за секунда се отпусна на рамото му и прошепна:

— Мамо?

— Сложиха му кислородна маска — поясни Амели.

— А болката? — попита Теса.

— Въпреки лекарствата продължава да е силна.

— Но той е жив? — попита Теса.

— Доктор Левин не може да каже нищо повече от това, че все още е жив.

— Това единствено е важно — настоя Теса. Прегърна майка си и сълзите й рукнаха. За секунда Амели се остави да бъде успокоявана, след това се дръпна.

Очите й бяха сухи.

Теса позвъни да донесат нещо за ядене. Прислужницата, плачейки, качи в кабинета поднос с чай и лимонов кейк. Теса наля чая, пиха и ядоха мълчаливо.

Амели остави чашката си.

— Време е — каза тя. — Трябва да ти кажа.

Въпреки че Кингдън беше усетил силата на обаянието на Амели, той никога не бе я харесвал. Омразата на майка му бе насадена у него преди паметта, като зараза. По свои собствени наблюдения смяташе, че леля му е студен човек. Но сега старата антипатия бе изместена от възхищение. Колко жени са в състояние, питаше се той, да разголят истината, докато смъртта витае във въздуха?

— Мамо — помоли Теса, — не е необходимо. Не тази вечер.

— Правих компромиси до днес. Защото се страхувах да не се случи това, което стана с Бъд. Все отлагах. Прекалено дълго отлагах.

Седяха един до друг на кушетка и гледаха към затворената врата на спалнята. Теса седеше в средата. Кингдън се наведе напред, за да чуе от Амели тайните, които не изпитваше никакво желание да научи.

— Лос Анджелис — започна Амели. — Важно е да разберете, че тази история се върти около Лос Анджелис. Едно прашно селище на края на света. Когато валеше дъжд, прасетата се търкаляха в калта на главната улица. Половината от годината прекарвах в Париж. Можете да си представите какво може да изпитва към това място едно образовано момиче, половин парижанка. — Обясняваше своята привързаност към баща си, странните проблеми на полковника с бившия му приятел Колинс Хънтингтън, разказваше за железницата. — Бях на четиринадесет години, 3-те В бе на седемнадесет. О, Кингдън, той беше толкова глупаво, сладко момче, самотно и много чувствително в един суров западен град. — Разказа им за самоубийството на полковника и решението на мадам Дийн да съди компанията. — Това означаваше, че трябваше да продължим да живеем тук. — Разказа за скандала, както и за своето нарастващо желание да отмъсти за баща си. — Започнах да се виждам като Електра. Исках да изпълня спомена за него с достойнство. Начинът бе, или поне на мен така ми се струваше, да поставя железницата в толкова положение, в каквото бе и татко. Имаше някои писма…

— Писмата на Дийн ли? — попита Кингдън.

— Да — отговори Амели.

— Странно. Никога не съм ги свързвал с теб.

— Бяха изпратени от господин Хънтингтън до баща ми. Трябваше ми някой, който да ми помогне за моя план. Мъж. 3-те В бе в „Харвард“. Но и беше момче. На погребението на баща ми Бъд бе единственият, който се доближи до нас и поднесе съболезнования. Очевидно той бе мъж. Помолих го да ми помогне. — Пое дълбоко въздух. — Започнахме да се срещаме — в Паловерде.

— … И се влюбихте — допълни Теса.

Амели кимна утвърдително.

— Не от самото начало. Бъд не бе като 3-те В. В Лос Анджелис той се чувстваше като у дома си. Можех ли да си мисля за някой местен младеж в този ужасен изоставен остров? И въпреки това той бе всичко, за което си мечтаех. Силен. Благороден. И като баща ми малко безскрупулен. Освен това бе много красив млад мъж. — Сви рамене и погледна към затворената врата на спалнята. — Обещах да се омъжа за него, защото смятах, че ако не го направя, ще постъпя нечестно. Не знаех, че го обичам, докато майка ми не ме върна във Франция.

— Мамо, недей…

— Трябва — продължи Амели. — Той изпълни своята част от сделката и представи писмата на процеса. Върнах се в Лос Анджелис да се омъжа за него.

Пое въздух отново и леко потрепери.

— 3-те В не беше на сватбата ни. Беше избягал от къщи. Никой не знаеше защо. Бяха изминали седем години, откакто бяхме женени с Бъд, когато той се върна с Юта. Отидохме в Паловерде за уикенда и там ги посрещнахме. 3-те В пи твърде много и напусна партито. Знаех, че не е щастлив. Последвах го, за да го успокоя.

Стегна се и отново изправи гръб.

— Беше достатъчно пиян, за да признае, че не е безразличен към мен, че винаги ме е харесвал. Каза, че като видял, че съм щастлива с Бъд в Паловерде, решил да избяга. — Стисна ръце в скута си. — Това, което се случи после, просто не подлежи на описание. Бе пиян, нещастен. Отначало ме уплаши, борих се. Всичко стана в миг. — Обърна се и погледна Теса. — Не след дълго разбрах, че съм бременна. — Пое въздух. — Един миг за цял живот. Ако вселената бе справедлива, щеше да заличи тази минута.

— Не е добре устроена нашата вселена — обади се Кингдън, като се опитваше със сарказъм да скрие мъката. Пресявайки чувствата към баща си, откри само омраза.

— Плати за това с вина за цял живот — каза Амели.

— Доста ниска цена — вметна Кингдън.

Амели не обърна внимание на горчивината.

— Те са братя — продължи тя. — Наследствените признаци и симпатии са едни и същи. Бих дала всичко да докажа обратното.

— Други бременности имала ли си? — попита Кингдън.

— Ходихме при много лекари. Тук. В Ню Йорк. В Лондон. В Париж. Всеки ни уверяваше, че е възможно да имаме още деца. Но не, никога повече не забременях.

Преди или след това.

— Чичо Бъд имал ли е друго дете?

— Да. Бил е много млад. С Роуз. Искал да се ожени за нея. Тя настояла да направи аборт. — Впила поглед в Кингдън, Амели не виждаше болката на Теса. — Момичето починало. Роуз. Чувствал се ужасно.

— Защо напусна Лос Анджелис? — попита Кингдън.

Ненавиждаше да разпитва и въпреки това не можа да премълчи.

— Когато бях в деветия месец, Бъд разбра какво се е случило. Винаги беше искал дете. Стори му се, че отново е предаден. Не повярва, че съм била насилена. Каза, Теса, мила, прости ми, каза, че никога няма да приеме детето. Моето дете.

Нежната кожа около очите и устните на Амели имаше синкав оттенък като наранена.

— Напуснах го. Достатъчно много те обичах, за да избягам и да не му кажа къде съм. След година и половина ни откри. Беше болна и той ти спаси живота. — Говореше много бързо. — Оттогава те обикна безрезервно. Отначало мислех, че никога не споменава миналото от лоялност. Но после осъзнах, че то лежи погребано в мозъка му като мина със закъснител. Готова да избухне и да го убие.

— Татко имаше навика да разказва истории за Паловерде — обади се Кингдън, — дома на общите ни предци. Това е история, която никой не е чувал. — Лицето му помръкна със замислен израз, какъвто понякога камерата успяваше да хване.

— Исках да ти го кажа още в деня, когато се върнахме от Европа. Знаех, че сте влюбени. Да не говорим колко нечестно е. Надявах се да приключи. Кингдън, ти беше женен. Бъд бе успял да забрави миналото. Боях се, че ако го накарам да се изправи пред стари спомени, би могло да се окаже твърде опасно за него. — Гласът й потрепери. — Това го убива.

Теса сложи нежната си ръка върху малката свита в юмрук ръка на майка си.

— Не говори така, мамо.

— Сега знаете защо трябва да се анулира бракът — заключи Амели.

— Не. Не мога да го направя — проговори Кингдън.

— Но — не бях ли достатъчно ясна?

— Много.

— Тогава какъв избор имате?

— Лельо Амели. — Пое рязко въздух. — Изобщо не съм сигурен за себе си. Не съм убеден нито в твоите твърдения за естествения закон на честта, нито във вярата на майка ми, че тя и Бог си съдействат. Аз не съм твърдоглавият Ван Влайът. Всеки въпрос подлагам на милион съмнения. Само че в този случай си спестявам въпросите. Не мога да си позволя да задавам въпроси. Обичам братовчедка си, женен съм за братовчедка си. До края на живота си ще бъда женен за братовчедка си. Теса? — повика я той.

Точно тогава вратата на спалнята се отвори. Тримата се изправиха и наблюдаваха набития човек с посивяла коса, който идваше към тях. Амели глухо попита:

— Издъхна ли?

— Не, мисис Ван Влайът, не. Все още е жив. — Тонът на доктора бе твърде подчертан, за да се нуждае от потвърждение. Представи се на Теса и Кингдън. — Аз съм доктор Левин. Понякога кислородната маска плаши пациента. Смятаме, че ако ви види, мисис Ван Влайът, господин Ван Влайът ще се успокои. В съзнание е.

— Все… така силна ли е… болката му? — попита Теса.

— Боя се, че да.

Амели пристъпи към вратата.

— Само минута — предупреди лекарят. — Само една минута, не повече.

— Мамо? — спря я Теса.

— Разбира се. Ела с мен — повика я Амели.

Д-р Левин застана на врата и прегради пътя на Амели.

— Мисис Ван Влайът, струва ми се, че не разбирате. Може да се окаже, че това е последният път, когато е в съзнание.

— Тогава по тридесет секунди за всяка — увери го тя. Лекарят направи път да минат.

Кингдън ги гледаше как се забързаха надолу по коридора. Бялата копринена роба на Амели се вееше около нея. Дори в своето нещастие разбра, че леля му проявяваше щедрост. Беше изповядала своята страстна и вечна любов към мъжа си, а може би това бе последната й минута с него. Да я сподели, мислеше си Кингдън, да я сподели?!

— Вие сте Кингдън Ванс, нали? — попита д-р Левин.

— Ван Влайът — допълни Кингдън.