Джаклин Брискин
Хроника на страстта (172)

5

Залата изглеждаше задимена, без да има видим прах. Около дълга дъбова маса бяха подредени осем грамадни неудобни стола. Лайа, с освежено напудрено лице, оправена шапка, приседна на края на масата, пръстите й стискаха дамската чантичка.

Бъд и Кингдън стояха до нея. Спокойствието на Кингдън се бе изпарило. Присъствието на чичо му в съда подсилваше ужаса от скандал. Само по себе си бе добро стечение на обстоятелствата и затова Кингдън се затрудняваше да моли за още благоволение.

— Лайа е притеснена — каза той с приглушен глас. — Никога не са я разпитвали без адвоката й.

— Няма нищо. — Бъд се усмихна на Лайа. — Просто повтори това, което си казала вече на полицията.

— Не може да приеме, че са група добри граждани, които се опитват да разберат какво става — поясни Кингдън. — Група хора като теб и мен.

— С някои от тях играя поло — каза Бъд и на мига падна в капана. — А Чо — Чонси ди Франко, е моят най-стар приятел. От бебета сме заедно. Господи, колко истории мога да ти разкажа за мен и стария Чо. Е, сега вече се укроти, също и аз. Той все пак е най-хубавият човек, когото някога би искала да срещнеш. — Бъд сложи ръце на масата, наведе се напред и се опита да я насърчи. — Лайа, не бива да се безпокоиш. Хората вътре не се впечатляват от плявата, извини ме, от всичко писано във вестниците. Това е група от здравомислещи хора. Чо и аз сме родени ей там. — Бъд погледна през прозореца в посока на Мейн Стрийт. — Помисли по този начин. Съдебните заседатели на Голямото жури ще те измъкнат от цялата тази бъркотия.

Лайа облиза сухите си устни.

— Чичо — обърна се Кингдън към него, — след като се познавате с господин Ди Франко от толкова дълго, а и сте такива добри приятели, мисля, че Лайа би се чувствала много по-добре, ако размениш две думи с него. Тогава тя ще знае, че също има приятел.

Лицето на Бъд стана сериозно. С годините чертите му се бяха изострили и подчертаваха носа. В случай като този беше очебийно, че чувството му за власт го обземаше бързо. Беше изключително щедър, но никога не позволяваше да го използват.

— Кингдън — рече той с все още приятелски глас. — Излязох от заседанието на Секретариата. Обсъждахме въпроса с лизинга на моите земи за нефтеното находище. Това не доказва ли на Лайа, че има свой приятел в мое лице?

Кингдън трепна. Беше развълнуван, че чичо му, който строго пазеше името и личните си дела, беше застанал на тяхна страна в тази клюкарска история, като публично ги подкрепяше. А от друга страна, той бе бащата на Теса, човекът, който го бе разделил с нея. Чу се да казва:

— Чичо, ти си тук, за да докажеш пред Теса алтруистичните си наклонности.

— Щях да съм тук дори ако никой, включително дъщеря ми, не знаеше за това! Ти си мой племенник, Кингдън, и затова съм тук. Поради която причина няма да повторя този разговор пред областния съдия. — Гневът му беше открит и неподправен.

Кингдън пое въздух.

— Съжалявам, сър.

— Вярваш ли ми?

Кингдън се почеса. Отново му се искаше да благодари на чичо си, но думите му бягаха.

— Искаш да ти се извиня отново ли? Или трябва да падна на колене и да лъсна обувките ти със сълзи на разкаяние?

— Моля ви, господин Ван Влайът — извика с пискливия си глас Лайа. — Не мога да вляза вътре при всички тези, които ме мразят. Знам, че всеки един би скочил срещу мен при всяка моя дума.

Стискаше ръцете си. Кингдън седна до нея.

— Спокойно, Лайа — каза той. — Ще съм до теб. Не се притеснявай.

Изправи се, взе чичо си под ръка и го дръпна към прозореца.

— Ще й стане зле — поясни тихо. — Трябва да отиде на лекар, а не да се изправи пред съдебните заседатели.

— Обясни това на Джулиъс Редпат, Кингдън. Ще й даде отсрочка.

— Какъв смисъл има, след като ще свидетелства? — Кингдън шепнеше. — Лайа е права. Те я ненавиждат. Получава писма, от които блика жлъч. Боже мой, няма да повярваш каква омраза! Изригва от хартията.

— Тези хора не са невежи човекомразци. Те са Голямото жури.

— Двадесетте души около масата са по-екзалтирани от останалите. Те не ни обичат нас от Холивуд. Чичо, ще се радват да я разкъсат.

Споменът за гордото младо момиче прониза Бъд за секунда и изчезна.

— Те само отсяват доказателствата. Ще й задават въпроси, подобни на тези в полицията.

— Но тогава Редпат бе до нея.

— Тя е актриса. Кажи й да се разплаче. Ще ги трогне.

— Трябва й само едно приятелско лице. В противен случай ще избълва какво ли не.

— Кингдън, в какво повече може да се забърка?

— Като каже истината — отговори тихо Кингдън.

Слънчевите лъчи се прокрадваха през прашния прозорец и хвърляха сенки върху Бъд, присвил въпросително вежди. Накрая попита:

— Тя ли го е направила?

— И съответно е наказана — отвърна Кингдън.

— Откога знаеш?

— Каза ми на път за тук. Договорихме се, че ще ми даде развод, ако те убедя да говориш с някой приятел, който и да е, от Голямото жури.

— Етичните въпроси настрана, Кингдън. Сключил си лоша сделка. Можеш да получиш развод по всяко време, щом поискаш.

— Прав си. Лайа винаги ме е карала да изпитвам нещо, не точно симпатия, но нещо такова. Каквото и да направи, престъпление или нещо неморално, винаги се усещам по този начин. Знам, че дори да не съм виновен, бих могъл и да бъда.

— Не мога да разбера този начин на разсъждения.

— Работата е там, че жена ми вече е преминала собствения си ад. Вече си носи наказанието, отредено й от Господ Бог. Не искам да бъда част от неговите по-нататъшни жестокости.

— Не трябва да я защитаваш.

— Трябва.

— Защо?

— Току-що се опитах да ти обясня.

— Тя защити ли те? Дори не можа да опази най-личната ти тайна… — Гласът на Бъд заглъхна.

Кингдън трескаво се взираше в него.

Бъд го усети, но не отклони поглед и каза:

— Във Франция вече си имал достатъчно лош късмет за цял живот.

Кингдън погледна настрани, опрял чело в мръсното стъкло. Бъд си припомни горчивия привкус на арсеник от поражението преди четири години, когато бе разделил племенника си от дъщеря си. Тогава му се искаше да обгърне с ръка раменете му. Направи го сега.

— По дяволите, Кингдън. Чо е правил къде по-лоши неща от това да подкрепи свидетел.

Кингдън кимна.

Бъд прекоси стаята, притегли стол и седна до Лайа.

— Лайа, Кингдън ми разказа колко неспокойна се чувстваш. Ти си съпруга на племенника ми, приятелка на моята Теса. Освен това си много хубава жена, а аз винаги съм имал слабост към хубавите жени. — Усмихна й се. — Не мога да те гледам притеснена. Така че ще направим следното. Ще си поговоря с тези приятели, за които ти споменах. По-специално със стария Чо. И когато влезеш в залата при Голямото жури, ще знаеш, че хората там са с тебе.

— Ще го направиш? Наистина ли ще го направиш?

— Моите приятели са и твои приятели.

— Ти си просто чудесен — засмя се тя.

Кингдън видимо накуцваше, докато се приближаваше към масата.

— Благодаря ти, чичо.

— De nada.

— Не е нищо — отвърна Кингдън. — Знам какво значи това. Други хора с твоето положение непрекъснато използват властта си, докато с теб не е така.

В коридора се чуха гласове. Голямото жури излизаше за кратка почивка. Бъд стана, достолепно прекоси стаята и Кингдън го видя да се здрависва с един човек с побеляла коса. Вратата се затвори.

Лайа извади сребърния си комплект, избърса огледалото и подсили червилото на устните си. Отново тръпки побиха Кингдън. „Съгласно всички правила би трябвало да мога да я мразя — мислеше си той. — Не само ме забърка в това убийство и ме направи за смях, но заради нея Теса трябваше да отиде сама в санаториума «Грийн». А сега, като гледаше как Лайа навлажни пръсти, за да подреди къдриците си, изпита само съжаление. Нищо чудно, че чичо Бъд не може да ме разбере. И аз самият не разбирам.“

Коридорът утихна. Шерифът отвори вратата. Двамата се изправиха.

— Госпожо Ванс? — обърна се шерифът към нея.

— Готова съм — отговори Лайа.

— Успех — пожела Кингдън.

Отметна назад глава, погледна смело, както я беше учил Падрик Хорти, и каза:

— Смятам, че няма от какво да се страхувам.