Джаклин Брискин
Хроника на страстта (17)

1

Процесът Дийн продължаваше вече втора седмица, когато в съботния следобед на месец декември падна първият силен дъжд за сезона. Насред сухото корито на река Лос Анджелис потече вода. Черни облаци скриха планината Санта Моника. Хълмовете над града придобиха неопределения жълт цвят, който предшестваше скорошното появяване на зеления. Както обикновено проливният дъжд принуждаваше всички да си стоят по домовете, а търговците бяха доволни, че това необходимо зло се появи в събота, когато, така или иначе, магазините бяха затворени.

Около два следобед дъждът премина в лек ръмеж, приличен на мъгла. Двуколката на Бъд ореше меката кал на улица Форт.

— Господин Ван Влайът! — Изпод дърветата се появи тъпичка фигура в черно.

Беше детето на Дийн. Той спря коня.

— Амели Дийн. Къде е твоят дракон?

— Добрите дракони понякога спят — отговори тя и леко се усмихна. — Мога ли да говоря с вас?

— Разбира се. — Той се наведе, за да й помогне да се качи в двуколката, но тя се справи сама. — Не са ли ви учили за ползата от мъжете на този свят? — пошегува се той с леко раздразнение. — Да помагат на дамите да се качват в двуколките.

— Очевидно е тогава, че вие имате по-висша цел.

— Със сигурност.

— Господин Ван Влайът, дори и през зимата имате мургав тен като на индиански вожд.

Знаеше, че тя го казва като комплимент. Но нейното убеждение, че всеки американец би се зарадвал, ако го сравняха с индианец, бе толкова необичайно и наивно, че Бъд се развесели.

— Може пък да съм такъв — отговори той. — Обичам да ходя на лов, оттам е.

Двуколката се наклони и той се пресегна да успокои нетърпеливия кон.

— Господин Ван Влайът, казахте, че сте готов да ни помогнете по всякакъв начин, стига да можете. Това означава ли, че бихте помогнали и на мен? Само на мен?

Бъд винаги се бе затруднявал да отхвърли молба за помощ, но вече беше решил, че няма да се намесва отново в обърканите дела на Дийн. Освен това момичето беше много схватливо, много умно. Дразнеше го по начин, по който не можеше да си спомни някой друг да го бе дразнил. Раздразнението му имаше мека сърцевина от съжаление, което тя отказваше да приеме, а това бе още по-дразнещо. Беше готов да й откаже. После видя колко силно малките ръце в ръкавици стискаха чантичката.

— Какво мога да направя за вас?

— Най-напред трябва да прочетете това. — Тя извади пет плика, завързани с тясна панделка. — Има още — добави.

— Какво е това?

— Ще разберете, когато ги прочетете — отговори тя. — Харесвам мъже с тен.

Бъд се обърна да я погледне.

— Амели Дийн, флиртувате ли с мен?

Тя се засмя с ясен, красив смях. И преди още да й бе подал отново ръка, слезе от двуколката и изтича под капките на дърветата.

Вечерта Бъд нареди пликовете върху бюрото си. Върху първото писмо, което извади, с едри букви над датата бе написано: ДА СЕ УНИЩОЖИ! Беше адресирано до „приятеля Тадеуш“ и подписано с „твой работодател К. П. Хънтингтън“. Хънтингтън бе написал до своя приятел и служител, че трябва да спечели доверието на един сенатор, който е от изключителна важност за каузата.

Сенаторът имал вкус към: жени, които носели много тънки и много високи токчета.

Бъд се загледа през прозореца. Тихият дъждец блещукаше на светлината от прозорците на Дийн. Когато момичето бе прочело за жените с много тънки, много високи токчета, дали си бе задало някакъв въпрос? Разсеяно измъкна друго писмо от плика му. Коя ли стая беше нейната?