Джаклин Брискин
Хроника на страстта (169)

2

Решението на Кингдън да се ожени за Теса по-скоро бе стар факт, отколкото нова идея. Отдавна знаеше, че родствената им връзка не беше от такова значение, както желанието му да бъде с нея. Сега усещаше, че има двойствено отношение към тайния им годеж. Чувстваше спокойствие и лекота заради промяната в положението, която ги улесняваше в желанието им да бъдат заедно. И повече от всякога съзнаваше, че ще трябва да плати.

Цената бе Лайа. Тя все повече разчиташе на него. Непрекъснато се интересуваше от мнението му за писаното във вестниците. Искаше да й казва какво да облече за разпитите в полицията, как да се държи с Джулиъс Редпат, нейния адвокат.

Беше се обърнала към религията. Винаги беше приемала формите на изява. Изповедта. Причастието. Сега тя като че вярваше, че би могла да изтрие своето трескаво, изпълнено с тревоги настояще, като се посвети на църквата. Ходеше редовно на служба заедно с Юта и двете прекарваха часове в обсъждане на погубените души, грехопадението и контролирането на раждаемостта. Кингдън се чудеше как Лайа беше останала през всичките години практикуваща католичка. Ритуалът и догмата запълваха желанието й за театралничене.

Щеше да се притеснява за развода, ако Лайа не му го беше обещала като награда за това, че я подкрепяше. А каква друга по-голяма награда можеше да има?

Една вечер, след като родителите му си легнаха, пушеха с нея в библиотеката и преглеждаха разсъжденията на пресата за ползваните от Фултън наркотици.

— Когато най-сетне се изясни цялата тая бъркотия — попита той с обичайния си тон, — искаш ли Игълс Руст?

Вдигна поглед от „Екзаминър“:

— Какво имаш предвид?

— Ще продължиш ли да живееш тук?

— Толкова усилия ни струваше. Басейнът, испанската ламперия, мраморът от Италия, мебелите. Смятам, че това е нашият дом.

— Не и моят.

— Ако искаш да се преместим, скъпи, ще намеря друго жилище.

— Знаеш за какво говоря. Интересува ме нашия брак. Обеща ми развод.

— Никога — рязко отвърна тя. — Как бих могла, скъпи? Венчани сме в църква.

— Не е валидно. Помниш ли? Когато искаше да бъдеш Умиращият лебед, ти заяви, че не сме венчани.

— Как можах да позволя на Дейвид да ме накара да кажа това? — въздъхна тя. — Наказанието ми е справедливо.

Кингдън изведнъж скочи. Чу се да крещи:

— Твоето наказание ли? Ами моето? Хванат в капана на тази пародия!

— Кингдън, крещиш?

— Не крещя — извика той.

— Тихо. Ще събудиш майка и татко. Ти си полудял. Развод ли? Защо? Да не би да съм казала и една дума, че през всичкото време се виждаш с братовчедката си?

— Само да споменеш името й, ще те убия! — извика той с изопнати жили на врата.

Затръшна вратата на библиотеката. Беше побеснял от ярост. Тежко изкачи стъпалата, спря се горе и процеди:

— Кучка, кучка! Ще трябва да получа развод!

„Да, няма достатъчно доказателства. Ако се стигне до развод — мислеше си той, — Лайа ще въвлече и Теса в него. Теса в тази мръсотия? Дали ще може чичо Бъд с всичката си слава да я опази от вестниците? «Любовната игра на Ванс ван Влайът. Евнух ухажва наследница.» Как ще понесем всичко това? Как ще се отнасяме един към друг, когато всичко свърши? Какво ще изпитва тя към мен?“ — Влезе в спалнята и си наля питие.

Застанал на прозореца, впери поглед към небето, на което принадлежеше. Мислеше си за нежността, обичта, спокойствието и петте дни от живота си. Спомни си вилата в Бевърли Хилс. Пет дни. „Ще ми се случи ли отново?“ Студени, безпристрастните звездите гледаха отгоре нещастието му.