Джаклин Брискин
Хроника на страстта (158)

7

— Теса.

Теса изплува от трескавия сън. За момент загуби чувство за ориентация. После си спомни, че преди два дни я бяха оперирали и три нощи беше прекарала в сън.

Кингдън хвана долната табла на леглото.

— Какво правиш тук? — попита го тя. Болестта бе обезличила гласа й.

— Бълнуваше.

— Да. А ти откъде знаеш? Откога си тук?

— От половин час. — Придърпа стол и седна до нея.

— Не биваше да идваш.

— Доктор Грийн препоръчва посещенията.

— Господин Римини…

— … ми плаща, но не ме притежава — продължи той. — От три дни пресата държи къщата под обсада. Телефонирах у вас. Никой не отговори. Най-сетне тая вечер теренът се изчисти. Отидох до вас и прислужничката ми каза, че си заминала. — Подаде й един жълт плик. — Това беше пъхнато под вратата.

— От кого е?

— Не съм го отварял.

Отвори плика и прочете телеграмата: „Връщаме се на двадесет и четвърти май. Обичаме те. Майка и татко.“

— Казала ли си им за това? — попита приглушено Кингдън.

Поклати натежалата си глава.

— Защо не ми каза?

— Ти не би трябвало да си тук.

— Теса, къде ти е гласът.

— Имам треска.

— Доктор Грийн стана посред нощ да обсъжда твоята треска. Според него тя е свързана с операцията, но във физически смисъл. Употребява дълги думи на немски език, мисли се за един от учените новатори по психиатрия.

— Учил е във Виена. Но е било свързано с кръвта.

— Трябва да е взел някой и друг курс и по подсъзнателната нагласа. Смята, че си болна, защото те боли отвътре. Вината е моя.

— Не, не.

— Същински ад — тихо каза той. — Докато Лайа и Римини говореха за Фултън, умирах от срам да те погледна. Всичко е толкова унизително и тъжно и аз съм част от него. Потвърждение на доктрината на майка ми. Един Кингдън неизбежно е свързан с дявола и също така неизбежно унищожава хубавото.

— Не, аз съм виновна. Кингдън, мразя се.

— Няма никаква полза. Питай ме. Това го знам.

— Кошмарът, непрекъснато сънувам един и същи кошмар. Едно дете умира в сиропиталището и аз съм с него в коридора, където спяхме. Нощ е. Не мога да заспя. Грижа се за детето, давам му лекарства с лъжичка. Но то си отива, колкото и да се старая да му помогна. Нищо. То умира. Плача и чупя ръце. Виждаш колко състрадателна съм. В Руан плачех за умиращите деца, после плащах за надгробните им парцели и плачех още повече. А вкъщи, в Лос Анджелис, света Теса от Френския военен легион си плаща аборта и не плаче. — Горчивината, която й бе чужда, се изля в монотонен шепот.

— Трябваше да си представя, че ще се чувстваш така, скъпа — нежно промълви той. — Нито една жена, работила три години като доброволка, не може да приеме спокойно лекар като доктор Грийн. — Пое въздух. — Лайа забременява на четири пъти, нито веднъж по моя вина, тя го призна. Докарвах я тук, а тя искаше шампанско всеки път след това, за да го отпразнува — така казваше.

— Това беше твоето дете.

— Правили са ти кюретаж.

— Убих едно бебе. Нашето.

— Това е много страшно.

— Нашето дете — повтори тя, — аз го убих.

В коридора се чуха стъпки. Сянка премина по лицето на Кингдън и той се замисли кое е по-голям грях — унищожаването на неродения зародиш или да има незаконно родено дете от братовчедка си. Преди седмици бе решил, че абортът е по-малкият грях.

— Всички тези мъртви католици Гарсия, които притежават Лос Анджелис, твърдят, че е грешно. Не чуваш ли гласовете им? Те кънтят със звъна на църковните камбани. Теса, побърквам се и страдам заради теб. — Прегърна я. — Мила, грешката е моя. Заради мен си тук.

— Всичко е така ужасно. Празно и безсмислено.

— Радвам се, че го направи — каза той.

Плачеше.

Притисна мократа си страна до нейната. Никой не продума. Една сестра отвори вратата. Като видя, че не я усетиха, излезе на пръсти и ги остави сами в тъмната стая.